Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
— Съгласна съм. Само да се обадя на Вера Степановна…
— Прекрасно! Ще ти платя обаче накрая, така съм свикнала. Никакъв аванс.
— Добре, добре — бързо се съгласи Ирина и пак не си кривеше душата, защото изобщо нямаше намерение да взема пари.
— На Верка аз ще се обадя. Кой друг познаваш в прокуратурата?
Ето! Започва се. Нито миг пауза, нито миг за обмисляне на отговора. „Никого не познаваш, скъпа, от споменатото учреждение. Никакъв Александър Турецки.“ И тя моментално се учуди:
— От прокуратурата ли? А, да — не, моля ви се. Слава Богу, никого — само Вера Степановна, но тя ми е роднина. Ох, извинявайте… Вашият съпруг май беше прокурор? Само исках да кажа, че не ми се е налагало да влизам, в смисъл…
— Толкова си права, душичке. И моят съпруг, главен прокурор на Москва, е същата дрисня като всички други от мъжки пол, дето клатят между краката си биволски опашки…
„Боже Господи, какво говори тази жена!“ Ирина се усмихна уж на шегата — но Валерия нямаше никакво намерение да се шегува.
— Най-долната сган работи в прокуратурата и в милицията. Не обичам прокурорите. Куките и ченгетата също. Нищо че и аз съм завършила право.
— Защо ми го казвате?
Зимарина пусна една змийска усмивка:
— За да си наясно с положението в тази къща. Защото съм до известна степен в стресова ситуация. Но пак ли сме на „ви“
„Наистина, скъпа, пак ли?“ — каза си Ирка и попита на глас:
— Започваме ли? Ще ви помогна да вдигнем масата.
— За тази цел, кукло, си има слугиня. Впрочем не искаш ли да хапнеш?
Ирина помисли да откаже — от възпитание, но усети, че е гладна като вълк, затова реши още малко да не изневерява на себе си:
— С най-голямо удоволствие.
Зимарина изкрещя:
— Маня!
На вратата цъфна невероятно уродливо създание на около шестдесет и пет години.
— Стопли ни каквото е останало от пилето.
Маня неодобрително погледна учителката.
— Останало е само за Едик.
— Много добре знаеш, че днес няма да си дойде. Утре ще му сготвиш нещо друго.
— Дай пари. Имам само рубла и седемдесет и пет…
— Много харчиш, Маня. И не се пазариш, когато купуваш!
Ирина остави Валерия да хока слугинята от незнаен произход, междувременно извади нотите и касетофона. „Тази Маня не може да я понася. В нейно лице ще намериш съюзник, скъпа моя. От нея много нещо можеш да научиш. Но защо ми изглежда познато лицето й? Къде съм я виждала?“ Ирина отвори рояла, докосна клавишите. Валерия още се джавкаше с Маня. „Нарича Зимарин Едик. Значи му е близка. Може би роднина? Естествено — роднина! Как, скъпа моя, не видя ли веднага? Ето портрета му на стената с всички прокурорски отличия. Същите увиснали бърни, кучешка мутра, същите брадавици. Задачата да превърне Маня в своя съучастничка се осуетява. Но все пак…“
Ника изсипа последното мляно кафе в джезвето — през последното денонощие бяха изпили половин кило кафе и това беше единственото, което можеха да поемат измъчените им души. Шахов на няколко пъти искаше да вдигне телефона и да поръча кафе в бюфета на ЦК, но нещо го възпираше, той самият не знаеше какво. Шофьорът Митя, който твърдо понасяше несгодите в извънработно време, на няколко пъти донесе кой знае откъде пълен сак с храни, които моментално унищожаваше заедно с охраната на Ника, с която се беше сприятелил — двама сержанти от милицията, пратени от Романова за външно наблюдение на къщата. Но в този мистичен пункт за зареждане с ядене нямаше кафе и Митя донесе за компенсация две бутилки водка — за най-голяма радост на охраната. Шофьорът и милиционерите дремваха в милиционерската кола и се хранеха на смени.
— Яйцата — не! — твърдо забрани шофьорът Митя, докато разтоварваше поредната торба с продукти. — Те са за детето. И червеният хайвер. Другарко Славина, приберете всичко това в хладилника!
Ника с механични движения взе да подрежда яйцата в отделението на вратата на хладилника, а очите й бяха приковани в Митя — така, сякаш не беше шофьор, а пророк, пратен от небесата.
— Да, Кеша много обича бъркани яйца. И пържени — каза тя тържествено-спокойно и му се усмихна, като че ли двамата бяха посветени в тайната на неговото завръщане.
— Грязнов? Обажда се двайсет и пети. Радиотелефонът още не работи, обаждам се от гарата. Обектът има посещение, приятелка, пият, целуват се, смеят се. Нищо подозрително. Да продължа ли наблюдението?
— Как изглежда приятелката?
— Супер. Русопепелява.
— Как е облечена?
— С бяло сако, зелена рокля на бели райета…
— Други има ли в къщата?
— Един много страшен бабишкер. Сервира им ядене. Казвам ти: нищо съмнително.
— Продължавайте наблюдението. Русопепелявата е наш човек, за живота й отговаряш с главата си. Помъчи се при първа възможност да я измъкнеш оттам. Само че тихо-кротко.
„Целуват се… Може би изобщо не е Ирина?“