Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)
- Автор: Хьойзинха Йохан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Злата Техова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)». Краткое содержание книги:
Играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“. Но играта е и главен културообразуващ фактор, тя е елемент на всяка култура и е толкова съществена, че прави всяка култура да протича като игра. „Културата в по-ранните й фази се играе. Тя не се ражда от играта като жив плод, който се отделя от тялото на майката, а се развива в играта и като игра.“
„Homo ludens“ предлага една от най-оригиналните концепции в съвременната философия на историята и философия на културата. Тя търси единния източник на такива различни и разнообразни човешки дейности като език, закон, война, познание, поезия, философия, изкуство и изобщо цивилизация в нагона (или подтика) към игра и в играта и игроподобното иска да открие първичния източник на много от феномените на духовната и материалната култура.
Романтизмът има толкова образи, колкото е имал проявления. Ако го разглеждаме във възхода му през XVIII в., бихме могли да го опишем като потребност от пренасяне на естетическия и емоционалния живот в един въображаем свят на миналото, където персонажите нямат точни контури и са обвеяни с тайнственост и ужас. Подобно обособяване на едно идеално пространство вече говори за игрово отношение. Още повече, конкретните исторически факти показват, че романтизмът се ражда в играта и от играта. Четейки внимателно писмата на Хорас Уолпоул, в които този процес протича буквално пред очите ни, ще открием, че в своите разбирания и убеждения той остава до голяма степен класик. Романтизмът, изявен при него по-силно, отколкото при който и да е друг, остава за Уолпоул едно развлечение. Той написва своя Castle of Otranto („Замъкът на Отранто“) — първия безпомощен опит за средновековен роман на ужасите — полу от каприз, полу от скука. „Готическите“ вехтории, които са изпълвали неговата къща „Строубери Хил“, не са били за него нито произведения на изкуството, нито свещени реликви, а просто куриозни неща. Той съвсем не се отдава на готическата си страст, за него тя има привкус на „trifling“ и „bagatelle“ (дреболия) и той я осмива у другите. Той просто играе с настроенията си.
Едновременно с готицизма си пробива път и сантиментализмът. Сантиментализмът, господстващ в продължение на четвърт век или повече в свят, чиито мисли и действия са имали съвсем друга насоченост, може изцяло да се сравни с идеала за трубадурската любов през XII и XIII в. Един цял елит се отдава на един изкуствен и превъзнесен идеал за любовта и живота. Но елитът от края на XVIII в. е много по-широк от елита на феодалната аристокрация от времето на Бертран дьо Борн до Данте. В него вече преобладава буржоазният елемент и буржоазният дух и начин на живот. Все повече се активизират буржоазните и педагогическите идеи. При все това самият културен процес е сходен с този отпреди пет века. Всички лични емоции от люлката до гроба се насаждат като форми на изкуството. Всичко се върти около любовта и брака, но те от само себе си включват всички други жизнени отношения и състояния: възпитание, отношения между деца и родители, отношение спрямо болести и лечение, спрямо смърт и траур по починалите. Мястото на чувствата е в литературата, но действителният живот в този период се адаптира в известна степен към изискванията на новия начин на живот.
Естествено тук отново изниква въпросът, доколко това е сериозно. Кой е признавал и преживявал по-сериозно стила на своето време: хуманистите и съвременниците на барока или романтиците и сантименталистите от XVIII в. Безспорно първите са били по-убедени в несъмнената валидност на класическия идеал като норма в сравнение с по-късните привърженици на готицизма и тяхната вяра в примерността и задължителността на тяхното блудкаво видение за бленувано минало. Когато Гьоте съчинява своя „Танц на мъртвите“, това за него определено е било само една игра. Сантиментализмът обаче е малко по-различен от стремежа към средновековни форми. Когато един холандски регент от XVII в. си поръчал портрет, на който той е изобразен с антично облекло, което даже не било негово, или поискал да бъде възхваляван в стихотворна форма като образец на римската гражданска добродетел, то това е било маскарад, нищо повече. Обвиването в мантията на античността е било просто игра. За сериозно подражаване на античния живот изобщо не е ставало дума. Напротив, читателите на „Юлия“ и на „Вертер“ без съмнение са полагали известни усилия да живеят с емоциите и емоционалните прояви на техните герои. С други думи: сантиментализмът е бил много по-сериозен, много по-истински imitatio от античната поза на хуманизма и барока. Доказателство за това е фактът, че еманципиран ум като Дидро е могъл истински да се наслаждава на чувствения ексхибиционизъм на Грьоз в „Бащино проклятие“, а Наполеон е могъл да се възхищава от поезията на Осиан.