Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

В относително по-съвременните периоди на европейската цивилизация перуката на XVII и XVIII в. е може би най-подходящият елемент за изтъкване на игровия импулс на културата. Недостатъчно задълбочените исторически познания са може би причина за появяването в холандски на термина „Епоха на перуките“ като обозначение на XVIII в., тъй като XVII в. е всъщност още по-характерен и забележителен в това отношение. Всеки исторически период е пълен с контрасти. Векът на Декарт, Пор-Роайл, Паскал и Спиноза, Рембранд и Милтън, на смелите мореплаватели, на отвъдморските преселения, на предприемчивата търговия, на развиващото се естествознание и моралистичната литература — същият този век създава перуката. През двадесетте години от къси коси се минава към дълги, а малко след средата на века се появява перуката. Всеки, който е искал да бъде смятан за джентълмен — било то аристократ, съдия, военен, свещеник или търговец, започва да носи перука като част от официалния си костюм; даже офицерите от флотата я слагат заедно с великолепната си униформа. През шестдесетте години перуката достига най-пищните си форми, тъй наречения издължен тип, който можем да определим като безподобно и смешно утриран стремеж към стил и красота. Но това не обяснява всичко. Като явление на културата перуката заслужава по-задълбочено разглеждане. Първоначално дълготрайната мода на перуките се дължи естествено на факта, че дългата коса е изисквала от природата повече, отколкото тя е предоставила на повечето мъже. Първите перуки с изобилието си от къдрици са една имитация на природата. Но когато носенето на перука става всеобща мода, тя бързо загубва всякакви претенции за имитация на истински коси и се превръща в елемент на модата. През XVII в. почти от самото начало на модата се появява стилизираната перука. Тя в най-буквалния смисъл на думата служи като рамка на лицето, подобно на рамката на една картина (последното приблизително по същото време навлиза в познатата ни днес употреба). Перуката вече не служи като имитация, а изолира, облагородява, извисява. С това перуката е най-бароковият елемент на барока. Измеренията на издължената перука са прекомерни, но като цяло тя запазва известна лекота, елегантност и даже нюанс на величественост, който напълно съответства на стила на младия Луи XIV. Така наистина — нека го признаем въпреки всички наши критерии за изкуство — се постига един красив ефект; издължената перука е приложно изкуство. Трябва впрочем да съзнаваме, че за нас, които съдим по портретите, останали до наше време, илюзията е по-голяма, отколкото за съвременниците, които са виждали перуката на живи модели. Картините ни дават една силно ретуширана представа и ние забравяме жалката страна — нечистоплътността. Носенето на перука е забележително не само с това, че такава, каквато е — неестествена, неудобна и нездравословна, тя е успяла да просъществува в продължение на век и половина, но и с това, че тя все повече се отдалечава от естествената коса и става все по-стилизирана. Всичко това не би могло да се обясни като обикновен каприз на модата. Тази стилизация се постига с три елемента: трайни къдрици, пудра и панделки. След края на XVII и началото на XVIII в. перуката се носи само с бяла пудра. И този ефект ни се поднася от портретите несъмнено в много по-ласкава светлина. Невъзможно е да определим какви културно-психологически причини са породили този обичай. След средата на XVIII в. перуката придобива равномерни втвърдени къдрици над ушите, високо сресан бретон и панделка, която се връзва отзад. Всякакви опити за подражание на природата са изоставени — перуката е станала орнамент.