Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

Ако направим преглед на ренесансовите поети от Grands rhethoriqueurs, вдъхновени още от бургундската култура, като Молине и Жан Льомер дьо Белж, непрестанно ще ни учудва значителното място, което заема игровото начало в техния дух. Независимо дали говорим за Рабле или за поетите на новия пасторал — Санадзаро, Гуарино, или за цикъла на Амадис Галски, в който героичният романтизъм е доведен до крайност и става обект на насмешките на Сервантес, или за странната смесица между неприличния жанр и сериозния платонизъм, каквато имаме в Heptaméron на Маргарита Наварска — навсякъде присъства елемент на игра, който нерядко измества същността на произведението. Даже стремежът на хуманистите юристи да издигнат правото до определено ниво на стил и красота свидетелства за игрово настроение.

Когато анализираме игровото съдържание на XVII в., вниманието ни естествено се насочва към явлението барок, и то в широкото значение, което то е получило в последната четвъртина на века. Значение на общо качество на един стил, изразен не само в архитектурата и скулптурата на този период, но също така определящ и същността на живописта, поезията и даже на философията, политиката и теологията на епохата. Независимо от голямата разлика между общите представи, които предизвиква думата барок, от характерните за по-ранния период пъстри и бурни образи до строгостта и тържествеността на по-късния, най-общата представа за барока остава свързана с една картина на съзнателно преувеличение, подчертано импониране, призната фиктивност. Формите на барока са и си остават в пълния смисъл на думата форми на изкуството. Даже в изобразяването на свещеното пресилената естетизация до такава степен изпъква на преден план, че съответните произведения на дадената тема трудно се приемат от следващите поколения като непосредствен израз на религиозно вдъхновение. Присъщото на барока преувеличаване, изглежда, не може да се обясни по друг начин освен със силно игрово съдържание на творческото вдъхновение. За да усетим и да можем истински да се наслаждаваме на Рубенс, Фондел, Бернини, трябва най-напред да приемем, че използваните изразни форми не са били изцяло сериозно възприемани от самите тях. Ако същото важи за поезията и изкуството изобщо, то толкова по-силно се потвърждава значението на игровия фактор на културата и се доказва това, което твърдяхме по-горе. Но в барока игровият елемент е особено ярък. Не е необходимо да установяваме доколко самият артист възприема работата си като сериозна, първо, защото подобна преценка е невъзможна, и, второ, понеже субективното чувство на твореца не е адекватен критерий. Да вземем един пример: Хуго де Гроот е бил изключително сериозен човек, лишен от чувство за хумор и предан на истината. Той посветил своя шедьовър, безсмъртния паметник на неговия ум De iure belli ac pacis, на краля на Франция Луи XIII. Произведението е образец за високопарна барокова творба, изцяло вдъхновена от темата за кралската справедливост, която уж засенчвала цялото римско величие. Дали Де Гроот наистина е мислил всичко това? — Ако не, дали е лъгал? — Той се е подчинявал на възприетия по това време стил.