Библиотеката на мъртвите
- Автор: Купер Гленн
- Серия: Уил Пайпър #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Библиотеката на мъртвите». Краткое содержание книги:
Той продължава разследването на своя глава и трябва да надхитри безжалостен екип тайни агенти от Зона 51, защитаващи най-голямата тайна на правителството. От средновековния манастир до най-модерната правителствена лаборатория, „Библиотеката на мъртвите“ обхваща векове и континенти, за да ни поднесе едно детайлно проучване върху съдбата, предопределението и изборите, които правим в живота си.
Нанси взе единия телефон. Вече беше мокър от краткото време, което беше прекарал в ръката й.
— Става.
Марк сънуваше софтуерен код. Появяваше се по-бързо, отколкото може да пише, по-бързо дори от мисълта му. Всеки ред бе пестелив, съвършен в минимализма си, без нито един ненужен знак. Някаква рееща се в нищото плоча бързо се запълваше с нещо великолепно. Беше разкошно и Марк бе ужасен, когато сънят му бе натрошен на парчета от звънящия телефон.
Страшно се раздразни, че го търси не друг, а Ребека Розенберг. Намираше се в легло с прекрасна жена във великолепен апартамент на хотел „Венеция“ и от провинциалния акцент на подобната на трол шефка му призля.
— Как си? — попита тя.
— Чудесно. Какво има? — Не пропусна да забележи, че Ребека никога досега не му се беше обаждала по такъв начин.
— Съжалявам, че те тормозя, докато си в отпуска. Къде си?
Ако искаха, можеха да разберат по сигнала на мобилния му, затова не излъга.
— Във Вегас.
— Добре. Знам, че е неприятно да прекъсвам почивката ти, но имаме проблем със софтуера и никой не може да го оправи. Ламбдата се срина и наблюдателите изкукуригаха.
— Опита ли се да я рестартираш? — замаяно попита той.
— Милион пъти. Изглежда, че кодът се е скапал.
— Как?
— Никой не може да разбере. Ти си му татенцето. Ще ми направиш огромна услуга, ако дойдеш утре.
— Но аз съм в отпуска!
— Зная и съжалявам, че ти се обаждам, но ако го направиш, ще ти осигуря три допълнителни дни, а ако приключиш за половин ден, ще те върнем с реактивния самолет до „Маккарън“ още по обяд. Какво ще кажеш? Споразумяхме ли се?
Марк поклати слисано глава.
— Добре. Ще дойда.
Метна телефона на леглото. Кери продължаваше да спи дълбоко. Имаше нещо съмнително. Беше прикрил безупречно следите си и бе сигурен, че бизнесът с „Дезърт Лайф“ е непроследим. Просто трябва да не бърза, да изчака един-два месеца, преди да започне процедурата за доброволно напускане. Ще им каже, че е срещнал момиче, че ще се оженят и ще се преместят да живеят на Източното крайбрежие. Те със сигурност ще скърцат със зъби и ще му четат лекции за взаимните отговорности и преданост, за времето, което са потрошили да го наемат и обучат, за това колко трудно ще бъде да му намерят заместник. Ще апелират към патриотизма му. Но той ще остане непреклонен. Това не е робство. Така че в крайна сметка ще го пуснат. На прощаване ще го претърсят здравата, но няма да намерят нищо. Ще го следят години наред, може би до края на живота му, както правят с всичките си бивши служители, но тъй да бъде. Могат да го следят колкото си искат.
След като Розенберг затвори, мъжете от охраната свалиха слушалките си и кимнаха одобрително. Малкълм Фрейзър, шефът им, също беше тук с безизразната си физиономия и тяло на борец.
— Добре беше — каза той.
— Ако мислите, че представлява риск за сигурността, защо не го пипнете още днес? — попита тя.
— Не мислим, че е риск за сигурността, а го знаем — грубо отвърна Фрейзър. — Предпочитаме да го направим в контролирана обстановка. Ще потвърдим, че е в Невада. Ще пратим хора в дома му. Ще следим сигнала на мобилния му. Ако сметнем, че утре може и да не се появи, ще действаме.
— Сигурна съм, че си разбирате от работата — каза Розенберг. Въздухът в кабинета й бе изпълнен с миризмата на едри атлетични мъже.
— Да, доктор Розенберг, разбираме си от работата.
По пътя за летището започна да ръми и чистачките на таксито се задвижиха като стрелката на метроном, отчитащ ритъма на адажио. Уил се отпусна на задната седалка и когато задряма, брадичката му се отпусна на рамото му. Събуди се на отбивката за „Ла Гуардия“ със схванат врат и каза на шофьора да го остави на терминала на „Ю Ес Еъруейс“.
Светлокафявият му костюм бе станал на петна от дъжда. Прочете на табелката името на продавачката на билети — Вики — и побъбри с нея, докато показваше значката си и разрешителното за носене на оръжие. Наблюдаваше я разсеяно как пише — дребно, обикновено момиче с дълга кафява коса, прибрана на опашка.
Терминалът бе осветен от сивкава светлина — стерилна като клиника зала с малко движение, защото бе късна сутрин. Така му бе по-лесно да оглежда помещението и да набелязва по-интересните хора. Сетивата му бяха наострени. Единствено Нанси знаеше, че е на път да кривне от правилата, но въпреки това имаше чувството, че се набива на очи, сякаш на врата му е окачена табела. Пътниците, чакащи да се качат в самолетите си, изглеждаха напълно нормално. До банкомата в другия край на залата бъбреха две униформени ченгета.