Библиотеката на мъртвите
- Автор: Купер Гленн
- Серия: Уил Пайпър #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Библиотеката на мъртвите». Краткое содержание книги:
Той продължава разследването на своя глава и трябва да надхитри безжалостен екип тайни агенти от Зона 51, защитаващи най-голямата тайна на правителството. От средновековния манастир до най-модерната правителствена лаборатория, „Библиотеката на мъртвите“ обхваща векове и континенти, за да ни поднесе едно детайлно проучване върху съдбата, предопределението и изборите, които правим в живота си.
— Искам да вдигна тост — каза той и стана сериозен.
— За жалост, никога не ще можем да говорим за онова, което открихме във Вектис, но преживяното ни свърза завинаги и тази връзка не може да бъде разкъсана. За нашия мил приятел Реджи Сандърс и за проклетата ни свобода!
Чукнаха чаши и изгълтаха виното.
Беатрис се намръщи.
— Май не е от офицерската столова.
Денис започна да се дави пръв, може би защото бе най-дребен и лек. Беатрис и Атууд бяха следващите. След няколко секунди всички бяха изпопадали от столовете си и се гърчеха на пода, прехапали окървавени езици, с изцъклени очи и стиснати юмруци.
След като всичко приключи, генерал-майор Стюарт влезе и уморено огледа жалката картина. Беше му писнало от смърт, но в армията на негово величество нямаше по-изпълнителен войник от него.
Въздъхна. Предстоеше тежка работа и денят се очертаваше да бъде дълъг.
Генералът поведе малък контингент доверени хора обратно към остров Уайт. Обектът на Атууд беше отцепен и над изкопа бе издигната голяма щабна палатка, която го скриваше от любопитни очи.
Един военен каза на абат Лоулър, че екипът на Атууд е открил неизбухнали снаряди в сондажа си и е бил евакуиран за по-сигурно. През следващите дванайсет дни големи военни шлепове непрекъснато докарваха камиони на острова и тежките машини една след друга спираха до палатката. Войници, нямащи никаква представа за значението на онова, което е в ръцете им, денонощно изваждаха тежки дървени сандъци на повърхността.
Генералът влезе в хранилищата на библиотеката. Тропотът на подкованите му ботуши отекваше остро в празното пространство. Помещенията бяха опразнени и сега в тях се издигаха ред след ред празни шкафове. Прекрачи скелета, без да му обръща абсолютно никакво внимание. Друг на негово място сигурно би се запитал какво ли се е случило някога тук, би се опитал да разбере как е възможно всичко това, да се замисли за огромното му философско значение. Стюарт обаче не беше такъв човек и може би именно това го правеше идеален за тази работа. Единственото му желание бе да се върне в Лондон навреме, за да отиде в клуба си за чаша уиски и порция бифтек.
След като приключеше тук, трябваше да посети абата и да изкаже съжаленията си за ужасната грешка, която бе допуснала армията — смятали, че са обезвредили всички боеприпаси, преди да позволят на екипа на Атууд да се върне. За съжаление се оказало, че са пропуснали една двеста и двайсет килограмова бомба.
Може би било уместно да отслужат заупокойна меса за тях.
Стюарт нареди да опразнят района и остави сапьора да приключи с опъването на кабелите. Когато бомбата се взриви, земята се разтресе и многотонните средновековни зидове се срутиха под собствената си тежест.
Дълбоко в затрупаните катакомби останките на Джефри Атууд, Беатрис Слейд, Ърнест Мърей, Денис Спенсър, Мартин Банкрофт и Тимъти Браун щяха да лежат завинаги до костите на поколенията червенокоси писари, чиито книги бяха натоварени в конвоя тъмнозелени камиони и сега пътуваха към американската военновъздушна база в Лакенхийт, Съфолк, за да бъдат незабавно изпратени във Вашингтон.
29 юли 2009 г.
Ню Йорк
Махмурлукът на Уил беше толкова слаб, че едва ли можеше да се нарече махмурлук. По-скоро приличаше на лека настинка, която може да се прогони за един час с две хапчета аспирин.
Предишната вечер му се струваше, че е скочил от високо, дълго време е стоял на дъното и е изплувал на повърхността малко преди да се удави. Но след първите две питиета от замисления запой се ядоса — достатъчно, за да зареже самосъжалението и да поддържа постоянен приток уиски според изискванията на метаболизма си. Остана на това ниво и през по-голямата част от нощта се отдаде на рационални мисли вместо на обичайните летливи глупости, които минаваха за логика и се забравяха бързо. В един момент от тази функционална интерлюдия се обади на Нанси и се уговориха да се срещнат рано сутринта.
Когато тя дойде, той вече я чакаше в една от закусвалните край Сентрал Парк с чаша сок. Нанси изглеждаше по-зле и от него.
— Добре ли пътува? — пошегува се той.
Стори му се, че й идва да се разреве, и едва не я прегърна, но се сдържа — това щеше да е първата им публична проява на привързаност един към друг.
— Взех ти кафе с обезмаслено мляко — каза той и плъзна чашата към нея. — Още е топло.
Това я отприщи. Сълзите потекоха по бузите й.
— Това е само кафе — успокоително рече Уил.
— Знам. Благодаря. — Нанси отпи глътка и зададе въпроса: — Какво стана?
Наведе се над малката маса, за да чуе отговора му. Заведението беше шумно заради многобройните клиенти и съскането на кафе машините.