Библиотеката на мъртвите

— Мога да си изгубя работата — каза шофьорът.

— Съжалявам. По работа съм.

— От ФБР? — попита руснакът.

— Да, сър.

— Синът ми беше в Афганистан. Къде искате да отидете?

Уил бързо прехвърли различните възможности.

— До терминала на „Марин Еър“.

— Само до другия край на летището?

— Много ми помогнахте. Да, само дотам.

Изключи мобилния си телефон, метна го в сака и извади солиден бакшиш.

Шофьорът отказа да вземе пари. Уил слезе и се огледа — беше настъпил моментът на истината. Всичко изглеждаше нормално. Нямаше сини светлини, не се виждаха преследвачи. Веднага отиде на стоянката за таксита пред терминала и скочи в една жълта кола. Когато потегли, използва предплатения телефон, за да се свърже с Нанси и да й съобщи за станалото. Двамата бързо скроиха план.

Знаеше, че преследвачите са мотивирани и разполагат с доста възможности, затова трябваше да заложи на бързината, многото прехвърляния и смени на посоката. Първото такси го остави при банката на Куинс Булевард, откъдето изтегли няколко хилядарки от сметката си и спря друга кола. Следващата спирка бе на Сто двайсет и пета в Манхатън, откъдето взе метрото до Уайт Плейнс.

Бе ранен следобед и Уил беше гладен. Дъждът беше спрял и въздухът бе по-свеж и годен за дишане, отколкото сутринта. Небето се разчистваше и сакът не тежеше много, така че тръгна пеша да потърси нещо за хапване. Намери един малък италиански ресторант на Мамаронек Авеню, настани се на една маса по-далеч от прозореца и поръча първо, второ и трето. Въздържа се от третата бира и мина на сода с лазанята. Когато приключи, плати в брой, отпусна колана си с една дупка и излезе на слънце.

Обществената библиотека беше наблизо — величествена общинска сграда, явно нечия концепция за неокласицизъм. Остави сака си на гардероб, но тъй като нямаше металотърсач, задържа пистолета и си намери едно тихо местенце на дълга маса в дъното на голямата читалня.

Отново изпита чувството, че е изложен на показ. В читалнята имаше около десетина души, а само той беше с костюм и масата пред него бе празна. Тишината бе като в библиотека, само от време на време някой покашляше или тътреше крак по пода. Уил свали вратовръзката си, пъхна я в джоба на сакото и стана да си избере някаква книга, за да убие времето.

Не си падаше много по четенето и не бе сигурен кога за последен път е вървял между библиотечни рафтове — може би в колежа, и най-вероятно е гонил някое момиче, а не книга. Въпреки драматичния ден бе сънен и краката му бяха натежали. Вървеше през клаустрофобичните редове високи метални рафтове и вдишваше миризмата на стара хартия. Хилядите заглавия се размазваха пред очите му и умът му започна да се замъглява. Изпитваше огромно желание да се свие в някой тъмен ъгъл и да подремне, и бе на път съвсем да се отпусне, когато нещо го накара да застане нащрек.

Следяха го.

Отначало го усети, после чу стъпки по съседната пътека отляво. Обърна се навреме да види как нечия подметка изчезна в края на рафтовете. Докосна кобура си, забърза към края на реда и зави надясно. Пътеката бе празна. Заслуша се, стори му се, че чува нещо по-нататък и тихо се промъкна още два реда към средата на помещението. Рязко се показа на ъгъла и видя мъжа, който се опитваше да офейка от него.