Библиотеката на мъртвите

Реджи грабна парите.

— Какво мислиш, шефе? Това ли е краят за дъртия Редж?

— Признавам, че съм ужасно озадачен от всичко това — отвърна Атууд и изгълта остатъка от бирата си. Беше му третата, което бе повече от обичайното, и главата му се въртеше. Всички пиеха здравата и вече заваляха думите.

— Е, ако това е последната ми нощ на този свят, поне ще си отида с пълен корем битер — заяви Реджи. — По още едно за всички, нали?

Събра празните халби и ги отнесе на бара. Когато се отдалечи, Денис се наведе и прошепна на групата:

— Нали никой не вярва на тези глупости?

Мартин поклати глава.

— Ако са глупости, как така рождената дата на професора е записана в една от книгите?

— Да, как? — обади се Тимъти.

— Трябва да има някакво научно обяснение — изтъкна Беатрис.

— Нима? — попита Атууд. — Защо всяко нещо трябва да пасва на разни спретнати научни теории?

— Джефри! — възкликна тя. — От твоите уста ли чувам това? От устата на самия доктор Рационалност? Кога за последен път си стъпвал в църква?

— Не помня. Доста стари църкви съм разкопал. — Атууд имаше замаяния вид на вече направил главата пияница. — Къде ми отиде бирата? — Вдигна поглед и видя Реджи на бара. — А, ето го и него. Добър човек. Преживя Ромел. Надявам се, че ще преживее и Вектис.

Ърнест се беше замислил дълбоко. Бе малко по-трезвен от останалите.

— Трябва да направим някои проверки — каза той. — Да потърсим повече хора, които познаваме. Или пък да проверим датите на някои исторически личности.

— Какъв подход само — изфъфли Атууд, като удряше с юмрук подложката за халба. — С помощта на научен метод да докажеш, че науката е глупост.

— Ами ако всички дати са верни? — попита Денис. — Тогава какво?

— Тогава съобщаваме това на страшните мушмороци, които вършат страшни нещица в страшните си кабинетчета в Уайтхол — заяви Атууд.

— На министерството на отбраната — тихо рече Ърнест.

— Защо пък на тях? — попита Беатрис.

— Че на кого другиго? — учуди се Атууд. — На пресата? Или на папата?

Реджи чакаше кръчмаря да напълни последната халба.

— Умряхме от жажда! — извика му Атууд.

— Идва, шефе — отговори Реджи.

Джулиън Бърнс влезе в кръчмата с разкопчан шинел. Никой не се изненада повече от местните, които го познаваха и никога не го бяха виждали в кръчма, особено в тази. Имаше нещо неприятно в него, някаква противна смес от надутост и наглост. Зализана назад коса, перфектно подстригани мустаци. Дребен, приличащ на пор.

Един от местните, човек от трейдюниона, който презираше този тип хора, подхвърли саркастично:

— Подполковникът май ни е сбъркал с офиса на Консервативната партия. Надолу по улицата и вляво, скуайър!

Бърнс не му обърна внимание.

— Кажете ми къде мога да намеря Реджиналд Сандърс! — извика той с ораторски тон.

Археолозите се обърнаха като един към него.