Библиотеката на мъртвите

Реджи още беше на бара и тъкмо се канеше да отнесе пълните халби. Намираше се на две крачки от надутия дребосък.

— Кой пита? — поинтересува се той и се изправи в целия си внушителен ръст.

— Вие ли сте Реджиналд Сандърс? — наперено попита Бърнс.

— Кой пък си ти, по дяволите?

— Питам отново, вие ли сте Сандърс?

— Да, аз съм Сандърс. Имаш работа с мен ли?

Дребосъкът преглътна.

— Мисля, че познавате съпругата ми.

— А също и бричката ти, шефе. Познай кое от двете предпочитам.

И тогава подполковникът извади сребристия си пистолет и застреля Реджи в челото, преди някой да успее да каже или стори каквото и да било.

След срещата с Уинстън Чърчил Джефри Атууд бе откаран обратно в Хемпшир в покрит военен камион. До него на дървената пейка седеше млад капитан с безизразна физиономия, който говореше само ако го заговорят. Пътуваха към една база от времето на войната, където военните продължаваха да поддържат голяма казарма и учебен полигон. Там бяха задържали Атууд и екипа му.

— Защо не ме пуснете тук, в Лондон? — беше попитал Атууд в началото на пътуването.

— Имам заповед да ви върна в Алдършот.

— И защо, ако мога да попитам?

— Така ми е наредено.

Атууд бе служил достатъчно дълго в армията, за да се сети, че няма да получи по-подробни обяснения, така че по-нататъшното упорство беше безсмислено. Предположи, че адвокатите правят някакви тайни договорки и че всичко ще завърши добре.

Каросерията скърцаше и подскачаше на износените си ресори, а Атууд се опита да си мисли приятни неща за жена си и децата си, и колко щяха да се зарадват, когато се прибере. Мислеше си за вкусна храна, за гореща баня и за това как ще продължи успокояващо прозаичната си академична работа. Вектис щеше да потъне в дълбокия кладенец, бележките и фотографиите му вече бяха иззети, спомените му буквално бяха изтрити. Представяше си, че може би ще си приказват тайно с Беатрис на чаша шери в стаята му в музея, но затварянето им бе постигнало търсения ефект — беше уплашен. Далеч по-уплашен, отколкото през войната.