Буреносни хоризонти
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Буреносни хоризонти». Краткое содержание книги:
Но съвършено различните цивилизации изковават нови съюзи, които заплашват стародавния порядък.
54.
Антон Коликос
Антон се взираше в спусналия се от месеци мрак. Изпитваше огромна самота.
След завръщането на губернатора Ави’х в бездействащата туристическа Мека малобройният екип стана по-енергичен, въпреки че членовете му често пренебрегваха несъстоятелните разпореждания на главния чиновник Бхали’в. Присъствието на още двама илдирийци усилваше връзките на тизма.
Но Антон нямаше нищо общо с тях. Егоцентричният губернатор го беше уведомил равнодушно за смъртта на баща му и изчезването на майка му, сякаш не ставаше дума за нещо по-сериозно от метеорологична прогноза. Макар отдавна да се опасяваше от най-лошото след продължилото години наред мълчание, Антон изпита усещането, че подът под краката му изчезва. Беше настъпило времето за скръб и болка.
Той не беше особено близък с родителите си, след като възмъжа и пое по собствения си път. Знаеше, че се гордеят с него. Маргарет и Луис четяха всичките му научни трудове, подкрепяха го, присъстваха на церемониите при дипломирането и назначаването му на работа, което сега му се струваше твърде учудващо, като се имаше предвид, че непрекъснато обикаляха многобройните си археологически разкопки и Антон винаги беше приемал отсъствието им като даденост. Двамата Коликос бяха възпитали сина си като самостоятелен и независим човек, каквито бяха самите те.
Изправен срещу мрака на маратанската нощ, Антон не откъсваше поглед от призрачното си отражение върху извитото стъкло: тясна брадичка, права кафява коса, примигващи очи. Когато пристигна тук, въодушевен от съвместните си проучвания с Вао’сх, изобщо не беше помислил да вземе снимки на баща си и майка си. В университетския си кабинет имаше цял куп техни изображения, списания и документи, тъй като възнамеряваше да напише подробна биография на знаменитите си родители.
Сега за негово прискърбие беше настъпил епилогът на историята. Онова, което винаги му беше липсвало…
— Открих още една категорична разлика между хората и илдирийците, паметителю Антон — чу той зад гърба си плътния глас на Вао’сх. — Когато ние илдирийците сме в беда, търсим компанията на другите, докато вие явно предпочитате уединението.
Антон се обърна и видя застаналия на входа историк, огрян от ярката светлина. Усмихна се унило.
— О просто се опитвам да осъзная промяната. Потъвам в спомени и си давам сметка за неща, които би трябвало да разбера отдавна.
Беше едва осемгодишен, когато придружи за първи път родителите си при една от археологическите им експедиции. Планетата се казваше Пим, свят с подобни на термитни могили руини, издигнати от изчезналата насекомоподобна раса. Въздухът на Пим беше сух, а нощем небето беше осеяно от безброй звезди. Работниците по разкопките и университетските сътрудници прекарваха вечерите в обсъждане на езотерични исторически проблеми, сравняваха записките си, а понякога си разказваха неприлични истории.
В лагера нямаше други деца, освен него. Другите археолози бяха доста по-възрастни и синовете и дъщерите им бяха пораснали достатъчно, за да тръгнат на училище или вече да работят, затова Антон беше оставен сам на себе си като резервно колело — доволен, че е заедно с родителите си, но не прекалено зависим от тях.
Скиташе из разкопките, завираше се в пролуки и малки дупки сред руините, в които възрастните не можеха да проникнат. Веднъж откри помещение с няколко потънали в прах предмета, но изследователите смъмриха първо него, а след това и родителите му, че позволяват на детето си да се разхожда из прашните чупливи отломки.
— Понякога вечер баща ми оставаше с мен — продължи Антон. — Правехме си малък лагерен огън с изсъхналата като прахан трева около кликиските кули. Беше добър човек, но изобщо не знаеше какво да си говори с някой, който не е негов колега, да не говорим за дете. Не откъсвах очи от подскачащите към небето искри, докато той бъбреше за кликиски теории и университетски проблеми.
Вао’сх седна до него и заговори с искрено и дълбоко съчувствие:
— Нали ти казах, че някога Марата Прайм е бил известен като Граничния град, разположен между дневната светлина и нощния мрак? Тук вътре се радваме на безопасност и подслон под нашите куполи с цялата тази разпръсквана от нашите блестители ярка светлина и мога да разказвам моите истории на захласнатата публика. Никой паметител не би желал нещо повече. — Изражението му се промени и изпъкналостите върху лицето му затрептяха като многоцветна палитра. — Но независимо колко ярка е светлината тук вътре, неумолимата и непрогледна нощ продължава да ни обгражда отвън.