Буреносни хоризонти
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Буреносни хоризонти». Краткое содержание книги:
Но съвършено различните цивилизации изковават нови съюзи, които заплашват стародавния порядък.
Антон откъсна очи от печалното си отражение.
— Мракът отвън изобщо не е опасен, Вао’сх. С всички тези хидроги из космоса и разрушените от тях планети има достатъчно истински опасности, които да ни тревожат.
— Може и да си прав, паметителю Антон, но страховете не се основават единствено на логиката. — Вао’сх го докосна по рамото с човешки жест, който беше научил от него. — Ела с мен. Губернаторът Ави’х дава прием и желае всички да присъстват.
— Пак ли?
— Пак.
— В такъв случай да се заемем с работата си. Би ли разказал… някоя история, която да ме разсее тази вечер? Какво ще кажеш за някоя история за призраци? Би ми се искало.
Вао’сх се замисли.
— Не съм сигурен, че на другите ще им допадне особено, но ще го направя заради теб, Антон.
В централната банкетна зала, направена за огромните тълпи по време на разгара на дневния сезон, бяха подредени няколко малки маси за трийсет и седемте останали обитатели. За губернатора залата явно бе приятно място за увеселения, но в огромното пространство малобройната компания изглеждаше съвсем незначителна.
Вечерята се състоеше от свежи зеленчуци и консервирано месо. Двамата земеделци Мхас’к и Сил’к се гордееха с изобилната си продукция, но губернаторът нагъваше пресните провизии в такива количества, че много скоро щяха да останат без хранителни запаси.
Инженер Нур’оф изнесе оптимистичен доклад за новите турбини, които беше инсталирал в откритите под Марата Прайм древни тунели, но губернаторът нито се впечатли, нито показа особен интерес и след като Нур’оф свърши, вдигна ръце.
— Време е за нещо забавно! Моят баща изпрати най-великия си паметител да ни прави компания на Марата Прайм. Хайде, Вао’сх, разкажи ни най-добрата си история.
Седналият до губернатора Бхали’в повтори нареждането официално. Вао’сх хвърли поглед към Антон и каза:
— В знак на уважение към нашия човешки гост ще разкажа една… смразяваща история.
Губернаторът Ави’х се начумери — явно се бе надявал да чуе някоя героична или непочтителна история, но се облегна назад и се заслуша.
— Спиралният ръкав пази много мистерии. Много отдавна, докато Империята все още се разраствала, нашите неустрашими изследователи прекосявали огромни разстояния, за да осветлят най-неразгадаемите въпроси на вселената. Нашият тизм се разпрострял надалеч и нишките му достигнали до много звездни системи. Магът-император искал да разбере вселената, да даде възможност на народа си да я докосне от край до край… Така че изпратили една септа с изследователски екип на борда към една непрогледна мъглявина, Устата на космоса — черна загадка, която не се поддавала на анализите дори на най-добрите ни астрономи. Магът-император искал да разбере тайните на това загадъчно кътче сред звездите. И тъй като илдирийците изпитват ужас от мрака, бойните лайнери били осеяни с допълнителни блестители както отвътре, така и отвън, и седемте кораба се отправили към черната зона.
Вао’сх замълча, лицевите му изпъкналости проблясваха в цяла симфония от цветове и чувства. Той промени тона си и заговори припряно, за да стресне слушателите си.
— Но изчезнали!
Антон го слушаше съсредоточено: разпознаваше някои от техниките, на които самият той беше научил стария паметител.
Вао’сх се наведе към публиката си.
— Цялата септа изчезнала за цели векове. Никой не знаел какво се е случило нито със седемте кораба, нито с членовете на храбрите им екипажи, но чрез тизма магът-император усещал, че се е случило нещо ужасяващо. Нещо мрачно и зловещо. Никой не посмял да рискува да тръгне към Устата на космоса, за да научи отговора. Черната мъглявина виснела като мрачно петно сред звездите, истинско проклятие за Извора на светлината.
Лицето на разказвача се обля в злокобни окраски, примесени с бледи отсенки, свидетелство за страх.
— Векове по-късно един изследователски екип открил седемте кораба. Без капка енергия, вкочанени, безжизнени. Носели се на огромно разстояние от всички познати звездни системи. Когато спасителите успели да проникнат през корпусите, установили, че всички илдирийци са мъртви. Били избити едновременно, мигновено и по ужасяващ начин! Сякаш се били изправили срещу най-кошмарните си страхове и били поразени от непонятно за никого оръжие, сграбчени от безпределна болка и ужас.
Вао’сх размаха пръст.
— Но не били само избити, не. Всички трупове били абсолютно бели. Израженията — както на най-низшия воин, така и на самия септар — били такива, сякаш в последния си миг всички видели нещо толкова кошмарно, че то изтръгнало Извора на светлината от тях, хвърлило в мрак душите им и лишило съзнанието им от последната искрица.