Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Вие се усмихвате, лорд Саутхамптън! Сигурно поради лошата си памет аз развалям стиховете на вашия актьор. Но стига толкова. Да не говорим повече за тази нелепа история.
Но тъй като лицето на Тресилиан издаваше желанието му да бъде изслушан, макар в същото време да запазваше израза на най-дълбока почтителност, Елизабет нетърпеливо добави:
— Какво повече иска този човек? Момичето не може да се омъжи и за двамата, нали? Тя е направила своя избор, може би не най-благоразумния, но сега вече е венчана за Варни и е негова законна съпруга.
— Ако е така, милостива господарко — каза Тресилиан, — то това ще сложи край на моята жалба, а също и на желанието ми за отмъщение. Аз обаче смятам, че думите на този Варни не са никакво доказателство за истината.
— Ако това съмнение беше изказано на друго място — обади се Варни, — моят меч…
— Твоят меч! — прекъсна го Тресилиан с презрение. — С разрешението на нейно величество моят меч ще ти покаже…
— Млъкнете, млъкнете и двамата! — извика кралицата. — Не знаете ли къде се намирате? Всичко това е плод на вашата вражда, милорди — допълни тя, като погледна към Лестър и Съсекс. — Повлияни от вашите настроения, привържениците ви започват кавги и разправии в моя двор и дори в мое присъствие, като същински матамори104. Запомнете добре, господа: кълна се в честта си, че оня, който се заканва да извади меч, за да се бие за нещо друго освен заради мен или заради Англия, ще бъде окован във вериги.
Тя замълча за миг, после добави с по-мек тон:
— И все пак аз трябва да разреша спора между тези двама дръзки и непокорни противници. Лорд Лестър, ще гарантирате ли с честта си — стига да сте осведомен за това, разбира се, — че вашият слуга казва истината, като твърди, че е женен за тази Еми Робсарт?
Този удар попадна така точно в целта, че едва не събори Лестър. Той обаче бе отишъл вече твърде далеч, за да има възможност да отстъпва, и след моментно колебание отговори:
— Доколкото ми е известно… впрочем със сигурност знам, че тя наистина е законно омъжена.
— Милостива госпожо — обади се пак Тресилиан, — позволете ми да попитам кога и при какви обстоятелства този предполагаем брак…
— Стига с този ваш предполагаем брак, сър — прекъсна го кралицата. — Нима не ви е достатъчно, че един виден граф заложи честта си, за да потвърди думите на своя слуга? Но вие сте потърпевш или поне се считате за такъв и имате право на известно снизхождение. Когато ни остане свободно време, ще разгледаме по-внимателно въпроса. Лорд Лестър, надявам се, че не сте забравили нашето желание да се развлечем и повеселим през идущата седмица във вашия замък Кенилуърт? Моля ви, поканете и нашия добър и уважаван приятел, граф Съсекс, да дойде заедно с нас.
— Ако благородният граф Съсекс — каза Лестър, като се поклони непринудено и грациозно на своя съперник — окаже тази чест на скромното ми жилище, аз ще погледна на това като на още едно доказателство за приятелството, което — в отговор на желанието на ваше величество — ние трябва да изпитваме един към друг.
Съсекс беше съвсем объркан.
— Ваше величество — каза той, — аз само ще бъда пречка за веселото ви прекарване, защото още не съм се съвзел от доскорошното тежко боледуване.
— Наистина ли бяхте толкова болен? — попита Елизабет, като се вгледа в него с по-голяма загриженост от преди. — Да, да, вие действително много сте се изменили и това дълбоко ме натъжава. Не се отчайвайте обаче — ние сами ще се погрижим за здравето на неоценимия ни слуга, на когото сме тъй много задължени. Мастърс ще ви назначи диета, а за да можем ние лично да следим как се изпълняват предписанията му, ще трябва да ни придружите в пътуването до Кенилуърт.
Това беше казано с тон, който не търпеше възражение, и в същото време тъй ласкаво, че Съсекс, колкото и да не му се искаше да гостува на своя съперник, не можа да направи нищо друго, освен да се поклони ниско на кралицата в знак, че се подчинява на заповедите й и със сдържана, примесена със смущение учтивост да приеме поканата на Лестър. Докато графовете си разменяха съответните за случая любезности, кралицата се обърна към кралския ковчежник:
— Милорд, струва ми се, че видът на тези двама благородни перове напомня двата прочути потока от класиката: единият — тъмен и мрачен, а другият — светъл и величествен. Старият ми учител Ашам би ме сгълчал, загдето съм забравила името на автора. Май че беше Цезар. Вижте какво благородно спокойствие осенява челото на благородния Лестър и с каква неохота го поздравява Съсекс, изпълнявайки волята ни.
104
Матамор — герой от много испански комедии, страхливец и самохвалко.