Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
Редом с мене растяха сестри и двама по-големи братя, към които изпитвах завист и уважение. Около нас малкият град беше стар и порутен, а в неговата околност гористите планини строги и някак мрачни. Между тях течеше красивата река, виеща се и бавна, и всичко това аз обичах, наричах го родина и в гората и в реката познавах растенията и земята, камъните и възвишенията, пещерите, птиците, катеричката, лисицата и рибата най-точно. Всичко това ми принадлежеше; беше мое, беше роден край, но освен него тук стоеше стъкленият шкаф и библиотеката, добрият присмех в лицето на всезнаещия дядо и тъмнотоплия поглед на майка, и костенурките, и божествата, индийските песни и пословици, а тези неща ми говореха за един по-далечен свят, за една по-голяма родина, за един по-стар произход, за по-голяма връзка. А горе, на неговата висота в теления си кафез стоеше нашият сиво-червен папагал, стар и мъдър, с лице на учен и остра човка, произлизаше също от далечина, непознат, пееше и говореше с напевния глас на джунглата и миришеше на екватор. Много светове, много части на земята протягаха ръце и лъчи и се срещаха и кръстосваха в нашия дом. А къщата беше голяма и стара, с много отчасти празни помещения, с изби и дълги ехтящи коридори, които миришеха на камък и студ, и безкрайни тавани, пълни с дърва, плодове, пронизващ вятър и тъмна празнота. Много светове кръстосваха светлините си в тази къща. Тук се произнасяха молитви и се четеше Библията, тук се изучаваше и се развиваше индийската филология, тук се разнасяше много хубава музика, знаеше се за Буда и Лаодзъ, идваха гости от различни страни с дъх на нещо чуждо и далечно в дрехите, със странни куфари от кожа или плетени и звучене на чужди езици, тук даваха храна на бедни и празнуваха празници, в близост живееха наука и приказки. Имаше и една баба, от която ние някак се бояхме и малко познавахме, защото тя не говореше немски и четеше френска Библия. Многократно и не навред животът в тази къща бе познаваем, светлината тук трептеше в различни цветове, богат и многогласен звучеше животът. Бе хубаво и ми харесваше, но по-хубав беше онзи, светът на моите въжделения, по-богат, и там се разиграваха мечтите на израстването ми. Действителността никога не беше достатъчна, потребно беше вълшебство.
Магията се чувстваше у дома си в нашата къща и в моя живот. Освен шкафовете на дядо, имаше още и такива на майка ми, пълни с азиатски тъкани, дрехи и воали, магическо беше, че божествата гледаха накриво, и пълен с тайнственост бе мирисът на някои стари стаи и ъгли на стълбището. И вътре в мен нещо отричаше много от това външно битие. Имаше неща и връзки, които бяха само в мен самия, съществуваха единствено за мен. Нищо не беше толкова тайнствено, толкова малко непосредствено, толкова вън от всекидневно вещественото, и все пак то не бе реално. Още капризното появяване и отново скриване на образите и лицата в онази голяма книга бе такова и промените в облика на нещата, които аз виждах да се извършват във всеки час. Как по-различно, по-друго изглеждаше къщната врата, къщата в градината и улицата през някоя неделна вечер, отколкото в понеделник сутрин. Как съвсем различен бе видът на стенния часовник и изображението на Христос във всекидневната в един ден, когато там властваше духът на дядо, отколкото ако бе властвал духът на баща ми. И колко много се преобразяваше всичко отново в часовете, когато изобщо никакъв чужд дух не полагаше своя знак върху нещата! А моят собствен, когато душата ми играеше с тези неща и им даваше нови имена и значения. Тогава един добре познат стол или табуретка, нечия сянка до печката или отпечатаната глава в някой вестник биваше красива, грозна или зла, изпълнена със смисъл или банална, събуждаше копнеж или беше скромна, жалка, или тъжна. Колко малко здраво, стабилно, трайно все пак имаше! Как всичко живееше, търпеше промени, копнееше за преобразяване, дебнеше, тление, избавление и ново раждане.
От всички магически явления обаче най-важните и най-чудесните бяха проявите на „малкия човек“. Не зная кога го видях за пръв път, обаче вярвах, че той винаги е бил тук, че е дошъл заедно с мене на света. Малкият човек беше дребен, сив, едно ненатрапчиво същество, човек, дух или коболд, ангел или демон, който от време на време се явяваше и тичаше пред мен, в съня ми, както и наяве, и аз трябваше да го следвам повече, отколкото баща ми, повече, отколкото майка ми, повече, отколкото разума, дори често и страха. Когато малкият ставаше видим за мене, съществуваше единствен той, и където отиваше или каквото вършеше, аз трябваше да го правя подир него. Появяваше се при опасност. Когато ме преследваше някакво зло куче или разгневен по-голям другар и моето положение ставаше несигурно, тогава, в най-тежкия момент, малкото човече изникваше, тичаше пред мене, показваше ми пътя, носеше спасение. То ми показваше разкованата летва в градинската ограда, през която в последния страшен миг намирах изход, показваше ми и точно какво трябва да направя, да падна, да се обърна назад, да избягам, да изкрещя или да мълча. Даваше ми нещо, което исках да ям, от ръката си, водеше ме на място, където отново намирах загубените неща. Имаше времена, когато го виждах всеки ден, в други дни то изчезваше, те не бяха хубави. Тогава всичко биваше хладно, неясно, нищо не се случваше, нищо не отиваше напред.