Игра на сенки (Приказки за любовта)

Бях възпитаван не само от родителите и учителите си, но също и от по-висши скрити и тайнствени сили, сред тях беше и богът Пан, който във фигурата на малко танцуващо индийско божество стоеше в стъкления шкаф на моя дядо. Това езическо божество и още някои други заемаха моите детски години и дълго преди да мога да чета и пиша така ме бяха изпълнили с източните прастари образи и мисли, че по-късно всяка среща с индийските и китайските мъдреци възприемах като повторна, като завръщане у дома. И все пак аз съм европеец и дори съм роден под активната зодия на Стрелеца и през целия си живот усърдно съм се придържал към добродетелите на западния свят: дейността, жаждата и неутолимото любопитство. За щастие аз, както повечето деца, бях научил най-необходимото и най-ценното за живота още преди да започнат ученическите ми години, обучаван от ябълкови дървета, от дъжд и слънце, реки и гори, пчели и бръмбари, обучаван от бога Пан, обучаван от танцуващите божества в съкровищницата на дядо ми. Оправях се в света, без страх общувах с животни и звезди, оправях се в овощните градини, във водата при рибите и знаех да пея доста песни. Умеех и да омагьосвам, което после, за съжаление, рано загубих като познание и едва на по-късна възраст отново трябваше да го уча и да разполагам с цялата приказна мъдрост на детството.

Тук трябва да се прибавят и училищните знания, които ми се удаваха лесно и ми доставяха удоволствие. Училището, твърде мъдро, не се занимаваше с онези сериозни сръчности, които са безусловно необходими за живота, а предимно с такива, които бяха като за игра и приятни занимания. Те често ме забавляваха и с познанията на някой от тях за цял живот останах вярно свързан; така и до днес зная много хубави и забавни латински думи, стихове и пословици, както броя на жителите на много градове по всички части на земното кълбо, естествено не днешните, а ония от осемдесетте години.

До тринадесетата си година никога сериозно не съм разсъждавал върху това какво ще стане някога от мен и каква професия би трябвало да изуча. Като всички момчета обичах и завиждах на някои професии: на ловците, на ония, които прекарват трупи по реката, на коларя, на въжеиграча, на пътешествениците към Северния полюс. Но далеч повече и най-приятно би ми било да стана вълшебник. Това бе най-дълбоката, най-интимно почувстваната линия в моите стремежи и известна непримиримост с онова, което се нарича „действителност“, още тогава ми изглеждаше изключителна като някаква глупава уговорка на възрастните; известно по-скоро страхливо или дори присмехулно отклоняване от тази реалност ми беше познато отрано. И горещото желание да я омагьосам, да я преобразя, да я увелича, също. В детството ми желанието за вълшебство се насочваше към външни детински цели. С удоволствие бих направил така, че през зимата да зреят ябълки и моята кесия чрез вълшебство да се пълни със злато и сребро. Мечтаех враговете ми да се сковат чрез магическо заклинание, после великодушно да ги засрамя и да бъда провъзгласен за победител и крал. Исках още да открия заровени богатства, да възкреся мъртви и да мога да ставам невидим. Именно това да бъда невидим, беше изкуство, на което твърде много държах и най-съкровено желаех. По него, както и към всички други вълшебства, през целия ми живот и при доста преобразования ме придружаваше желанието, което дори аз самият често не откривах веднага. Така ми се случи по-късно, когато отдавна бях пораснал и упражнявах професията на литератор, че много пъти правех опит да изчезна зад моите поетични произведения, да се преименувам, да се скрия зад многозначителни артистични имена, опити, които по странен начин от моите приятели по професия често биваха взимани за лоши и тълкувани зле. Обърна ли поглед назад, то целият мой живот е стоял под знака на това желание за вълшебна сила. Както целите на вълшебното желание се променяха с времето и както те постепенно се оттегляха от външния свят, а поглъщаха мен самия, който постепенно се стремеше вече не нещата, а себе си самия да преобразява, както се научих да се стремя да заменя недодяланата невидимост под шапка-невидимка с невидимостта на знаещия, който, познавайки, постоянно остава непознат. Това би било най-същинското съдържание в историята на живота ми.