Игра на сенки (Приказки за любовта)

Веднъж на пазарния площад малкият човек вървеше пред мене, а аз след него, и той се затича към огромния водоскок на площада в каменния басейн — по-дълбок от човешки ръст, скачаха четирите водни струи. Той се качи на каменната ограда чак до парапета и аз след него. И когато той пъргаво скочи в дълбоката вода, скочих и аз. Нямаше избор. И на косъм не се удавих. Но не се удавих, а бях изтеглен нагоре, и то от една млада красива съседка, която дотогава едва познавах, а после помежду ни се зароди хубаво приятелство и закачливи отношения, които дълго време ме вдъхновяваха.

Веднъж баща ми трябваше да ме накара да заговоря, да призная една пакост, аз така наполовина-наполовина се извинявах и отново страдах от това, че ми беше тежко да се изразя разбираемо за възрастните. Проляха се няколко сълзи, беше наложено милостиво наказание и накрая баща ми ми подари, за да не забравя този час, един хубав, малък джобен календар. Някак засрамен и недоволен от работата, аз излязох и тръгнах по моста над реката. Изведнъж малкият човек затича пред мене и скочи от парапета на моста и ми заповяда с един жест да хвърля подаръка от баща ми в реката. Направих го веднага. Нямаше нито съмнение, нито колебание, те се появяваха, когато единствено, ако малкият, дребосъкът, липсваше и ме изоставяше на произвола. Спомням си как веднъж, когато бях на разходка с моите родители и малкият се появи, той вървеше от лявата страна на улицата, а аз подире му и баща ми често ми заповядваше да се върна на другата страна до него, а малкият не идваше с мене, упорито вървеше вляво и трябваше винаги незабавно да отивам при него. Баща ми се умори от тази работа и в края на краищата ме остави да вървя, където си искам. Той беше засегнат и едва по-късно вкъщи ме попита защо изобщо съм бил толкова непослушен и е трябвало да вървя на другия край на улицата. При такива случаи изпадах в много голямо смущение, дори направо в беда, защото нямаше нищо по-невъзможно да кажа на някой човек дори и една дума за малкия мъж. Нямаше нищо по-забранено, по-лошо, по-смъртно греховно, освен да го издам, да го назова, да говоря за него. Неведнъж мислех за това, неведнъж го виках или желаех да се появи. Щом се появеше, беше добре и аз го следвах. Ако го нямаше, ставаше така, сякаш никога не е бил. Малкият мъж нямаше име, най-невъзможното на света обаче би било ако малкият мъж се появи, а аз не го сподирям. Накъдето той вървеше, натам го следвах, също и във вода, и в огън. Не че ми заповядваше едно или друго, или ме съветваше, не. Той просто постъпваше така или иначе и аз подире му. Нещо, което той вършеше, а аз да не го повторя, беше толкова невъзможно, колкото бе невъзможно сянката ми плътно да не следва моите движения. Навярно бях само негова сянка или огледало на малкия, или той на мене. Може би правех онова, което смятах да го накарам той да прави преди мене или едновременно. Само че той не винаги присъстваше за съжаление, а когато отсъстваше, на моите дела липсваха самопонятност и необходимост. Тогава всичко можеше да бъде объркано едно през друго и за всяка крачка имаше възможност да се осъществи или не, да се изостави, да се забави, да се обмисли. Добрите, ведрите, щастливите крачки на тогавашния ми живот са ставали без обмисляне. Царството на свободата е може би царство и на заблудите.