Игра на сенки (Приказки за любовта)

Сред тях имаше умни хора, признавам, също и сред учителите. Но не бе ли забележително и подозрително, че всички тези големи „хора“, които до преди известно време сами са били деца, толкова малко можеха да си го спомнят, съвършено бяха забравили и се бяха отучили какво е дете, как то живее, работи, играе, мисли, какво му е приятно и какво му създава мъка. Малцина, съвсем малко бяха тези, които още го знаеха. Имаше не само тирани и грубияни, които бяха зли и ненавиждаха децата, прогонваха ги отвсякъде, укоряваха ги и ги гледаха с омраза, дори понякога изпитваха видимо нещо като страх от тях. Не и другите, които се отнасяха добре и които понякога на драго сърце се принизяваха да поведат разговор с децата, но в мнозинството си вече не знаеха за какво се отнася, и те също, почти всички, мъчително и смутено слизаха до равнището на децата, когато искаха да покажат, че са внимателни, ала не можеха да открият истинските деца, а виждаха някаква глупава детска карикатура. Всички тези възрастни или почти всички, живееха в друг свят, дишаха друг въздух и по друг начин от нас, децата. Те често не бяха по-умни от нас и твърде често не ни изпреварваха с нищо, освен с онази своя тайнствена власт, бяха по-силни, дори можеха, ако не ги слушаме доброволно, да ни принудят и да ни набият. Но беше ли това истинско предимство? Нима всеки бивол и всеки слон не е много по-силен от един такъв възрастен? Ала те имаха властта, те заповядаха. Техният свят и тяхната мода минаваха за правилни. Освен това нещо, което ми изглеждаше съвсем особено и забележително, а в някои случаи и почти ужасно: имаше много възрастни, които като че ли завиждаха на нас, децата. Понякога те можеха дори съвсем наивно и искрено да го изразят и с една въздишка да кажат: „О, на вас, деца, ви е още добре.“ Ако това не беше престорено, не беше лъжа, а то не беше престорено, тогава аз от време на време при такива изказвания усещах, че възрастните, следователно могъщите, достойните и заповядващите, съвсем не са по-щастливи от нас, които трябваше да слушаме и да им засвидетелстваме уважение. В един музикален албум, от който аз учех, имаше една песен с удивителна рима: „О, колко е честито, колко е блажено още да си дете!“ Това беше тайна, имаше нещо, което ние, децата, притежавахме, а то липсваше на големите. Те не бяха просто по-големи и по-силни, от някаква гледна точка бяха и по-бедни от нас. И те, на които често завиждахме за високия ръст, за достойнството им, за привидната свобода и самочувствие, за техните бради и дълги панталони, понякога завиждаха на нас, дори и в песни, които ни пееха.