Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
В тези бясно напрегнати дни Клингзор живееше като обсебен от възторг. Нощем тежко се наливаше с вино и после стоеше със свещ в ръка пред старото огледало, наблюдаваше лицето си в стъклото, тъжно ухиленото лице на пияница. Веднъж вечер беше с една любовница на дивана в ателието и докато гола я притискаше до себе си, над раменете й гледаше втренчено към огледалото и редом с нейната разпусната коса виждаше своето разкривено лице, пълно с наслада, пълно и с отвращение от насладата, със зачервени очи. Той й каза на другия ден да дойде отново, но обзета от ужас, тя никога вече не се появи.
В нощите той спеше малко. Често се събуждаше от страховити сънища с лице в пот, яростен и уморен от живота и все пак веднага скачаше, вторачваше се в огледалото на шкафа, четеше хаотичния пейзаж на разкривените си черти, мрачен, обладан от омраза или усмихнат, сякаш злорадо. Навестяваше го един сън, в който се виждаше как бива измъчван: гвоздеи забиваха в очите, с куки разкъсваха носа му, той рисуваше това изтерзано лице с гвоздеите в очите с въглен върху корицата на книга, която му попадна подръка; намерихме странната рисунка след неговата смърт. При един пристъп на невралгия на лицевите нерви, извит върху облегалката на стола, той се смееше и крещеше от болка и държеше разкривеното си лице пред огледалото, наблюдаваше потръпванията му и се присмиваше на сълзите.
И не само своето лице или и своите сто лица той нарисува на тази картина, не просто своите очи и устни, и пълната с мъка бездна на устата, пропуканите скали на челото, коренищата — ръце, тръпнещите пръсти, присмеха на разума, смъртта в очите. Със своеобразния претрупан и тръпнещ стил на своята четка той нарисува и живота си, своята любов, своята вяра, своето отчаяние. Нарисува заедно с това и тълпи голи жени, подхванатите от буря като птици жертвоприношения пред идола Клингзор, и младеж с лика на самоубиец, далечен храм и гори, стар дългобрад бог, могъщ и глупав, женска гръд, пронизана от кама, пеперуди с лица върху крилата и съвсем в дъното на картината, на ръба на хаоса — сив призрак — смъртта, която с копие, малко колкото игла, пробожда мозъка на нарисувания Клингзор.
След като бе рисувал часове наред, го овладяваше неспокойствие, неспирно тичаше и сновеше из стаите, вратите летяха след него, изваждаше шишетата от шкафа, взимаше книги от лавиците, сваляше тежките пъстри покривки от масите, четеше легнал на пода, поемайки дълбоко дъх, се надвесваше от прозорците, търсеше стари рисунки и фотографии и пълнеше с хартии картини, книги, писма, подовете, масите, леглата и столовете във всички стаи. Когато дъждовният вятър се втурваше през прозорците, всичко се развяваше объркано и тъжно. Сред старите неща Клингзор намери своя детски портрет, снимка от неговата четвърта година, той в бяло лятно костюмче, с белезникави светлоруси коси, с приятно и упорито момчешко лице. Намери снимките на родителите си, фотографии на любими от младостта. Всичко го занимаваше, дразнеше, напрягаше, измъчваше, тласкаше насам и натам, той грабваше всичко и пак го захвърляше, докато отново, обзет от възторжен трепет, застиваше пред дървения статив и продължаваше да рисува. Изтегли по-дълбоко браздите през зъберите на своя портрет, направи по-широк храма на живота си, изрази по-силно вечността на всяко битие, по-разплакано своята преходност, по-прелестно усмихнатото си подобие, по-присмехулна присъдата над тленността. После отново скочи, преследван елен, и заснова с крачката на затворник през стаята си. Радост го прониза, потръпна и дълбока наслада от творчеството, сякаш някаква влажна ликуваща буря, докато болката отново го повали на земята и запрати в неговото лице отломките от живота и от изкуството му. Той се молеше пред своя портрет и го заплюваше. Беше обезумял, както е безумен всеки творец. Но в безумието на творчеството правеше непогрешимо мъдро, като лунатик, всичко, което подпомага неговото дело. Той чувстваше доверчив, че в тази ужасна борба за автопортрета не се осъществява съдбата и равносметката на една личност, а човешката, всеобщата, необходимата. Той чувстваше: сега отново стои пред една задача, пред една участ и всички отшумели страхове и бягства, и всички опиянения и шемети са били само страх и бягство пред тази негова задача. Сега вече нямаше нито страх, нито бягство, имаше само напред, само „на нож“, за победа и погибел. Той побеждаваше, страдаше и се смееше, и си проправяше път със зъби и нокти, убиваше и умираше, раждаше и биваше роден.