Предани [calibre 1.48.0]

– По дяволите! Да не би да са го затворили?

– Не, все още не.

– Много жалко.

– Защо да е жалко? – недоумявам. – Говориш за дома ми, нали разбираш?

– Е, добре, но съществуването на твоя дом поддържа мита, че генетично увредените

хора трябва да бъдат... оправени. Че имаме проблем. А това не е така. Затова – да,

много жалко, че експериментът продължава. И няма да се извиня за думите си.

Не съм се замисляла над нещата от тази гледна точка. За мен Чикаго трябва да

продължи да съществува, защото близките, които съм изгубила, са изживели живота си

там. Защото онзи живот, който обичам, все още го има, макар и натрошен на парчета. Но

не съм се замисляла, че Чикаго не прави никаква услуга на външните хора, защото те

просто искат да бъдат приети за здрави, нормални, обикновени.

– Трябва да тръгваш – казва тя и пуска брезента. – Вероятно са на северозапад.

– Благодаря отново – казвам.

Тя кимва, а аз се изнизвам през импровизираната врата на импровизираното жилище.

Летвите изскърцват под краката ми.

Следвам съвета

и тръгвам на северозапад. Добре, че хората са се разбягали –

никой не запречва пътя ми. Прескачам една локва, като се старая да не се замислям

какво има в нея, и виждам на метри пред себе си нещо като двор. Едно високо момче е

хванало Джордж и е опряло пистолета си в главата му.

Около момчето се е събрала малка група хора. Извадили са оборудването ни за

наблюдение и го унищожават. Удрят уредите с чукове и камъни, скачат и ритат с крака.

Очите на Джордж улавят погледа ми, но аз веднага слагам пръст на устните си. Зад

тях съм и не ме виждат, включително и онзи с пистолета.

– Свали оръжието – казва Джордж.

– Не – отвръща момчето. Светлите му, почти бели очи гледат ту Джордж, ту хората

наоколо. – Прекалено много ядове ми струваше да се докопам до това, за да ти го

оставя.

– Тогава ме пусни да си ида. Задръж го.

– Не и докато не ми кажеш къде водите хората ни – заявява момчето.

– Не сме отвличали хората ви – казва Джордж. – Не сме войници, ние сме

изследователи.

– Да бе, да. Учени с бронирани жилетки. Аз пък съм най-богатото момче в Щатите.

Сега ми кажи истината.

Правя крачка назад, прикривам се зад една от съборетините и подавам само ръката с

насочения пистолет.

– Хей! – изкрещявам.

Всички се обръщат като един. Момчето също, но пистолетът му остава опрян в

главата на Джордж.

– На прицел си ми! Идете си и няма да се случи нищо.

– Ще го застрелям – вика той.

– А аз ще застрелям теб! – казвам. – Работим за правителството, но не сме войници,

не знаем къде са хората ви. Ако го пуснеш, ще си тръгнем тихо и кротко. Ако го убиеш,

мога да ти гарантирам, че много скоро тук ще има истински войници, които ще ви

арестуват и няма да са дружелюбни като нас.