Предани [calibre 1.48.0]

излизайки. Трис вдига очи към мен.

– Трябва да поговорим – казвам.

– Добре – съгласява се тя и тръгвам след нея.

Оставаме до вратата, докато всички си тръгнат. Прегърбила се е, сякаш иска да се

смали, да изчезне. Разстоянието между нас е огромно. Аз – от едната страна на

коридора, тя – от другата. Опитвам се да си спомня последния път, когато я целунах. Не

мога. Кога беше? Какво беше усещането?

Най-накрая коридорът се изпразва и оставаме сами. Усещам как ръцете ми изтръпват

и стават безчувствени. Както всеки пък, когато паниката завладее съзнанието ми.

– Мислиш ли, че някога ще можеш да ми простиш? – питам я.

Тя поклаща глава отрицателно, но казва:

– Не знам. Струва ми се, че все още не съм наясно.

– Ти знаеш много добре, че не съм искал Юрая да пострада, нали? – Поглеждам

шевовете на челото ѝ и добавям: – Нито пък ти. Никога не съм искал да те наранят.

– Знам това – отговаря ми. Тялото вибрира, сякаш не може да си намери място.

Потропва нервно с крак.

– Трябваше да направя нещо. Трябваше!

– Много хора пострадаха – казва тя. – Само защото не искаше да чуеш какво ти

казвам, защото – и това е и най-лошото от всичко, Тобиас – защото си мислеше, че

ревнувам, че съм някакво глупаво шестнайсетгодишно момиче, нали така?

– Никога не съм те наричал глупава и ревнива – казвам сурово. – Казах, че преценката

ти е повлияна, това бе всичко.

– Стига толкова! – Трис заравя пръсти в косата си. – Същото нещо се повтаря отново

и отново, нали? Твърдиш, че ме уважаваш, но когато се стигне до сериозна ситуация,

изобщо не вярваш, че мога да мисля разумно...

– Не, не е така – прекъсвам я разпалено. – Уважавам те повече от всеки друг. Но в

момента се чудя кое те притеснява повече – дали това, че взех глупаво решение, или че

не приех решението, което ти се опита да ми наложиш.

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа, че ти искаше да сме честни един с друг, но си мисля, че истинското ти

желание е винаги да се съгласявам с теб.

– Не мога да повярвам, че го казваш. Ти не беше прав да...

– Да, не бях прав! – Вече крещя. Не зная откъде се е взел този гняв, но не мога да го

овладея. Това е може би най-силната емоция, която съм изпитвал от дни. – Не бях прав,

направих ужасна грешка! Братът на най-добрия ми приятел е почти мъртъв! А ти се

държиш като родител. Наказваш ме, защото не съм направил каквото ми е било

заповядано. Е, не си ми майка, нито баща, Трис. И не можеш да ми казваш как да

постъпвам, какво да избирам...

– Не ми викай – казва тихо тя и най-сетне ме поглежда. Виждал съм в очите какво ли

не – любов, любопитство, копнеж. Но сега виждам само гняв. – Просто спри.

Тихият глас укротява гнева ми и отпускам тялото си на стената зад мен. Пъхам ръце

в джобовете си. Не исках да ѝ викам, не исках да се ядосвам, не това беше планът ми.