Предани [calibre 1.48.0]

неотдавна е била пръсната къде ли не из града.

– Йохана? Води въстание? С пистолет? – Не, в това няма никаква логика – обажда

се Кейлъб.

Веднъж Йохана ми беше казала, че ако зависело от нея, би подкрепила действията

срещу Ерудитите, а не пасивността на собствената

каста. Но тогава все още

продължаваше да бъде вярна на вижданията на кастата си и не докосна оръжие. Сега,

когато вече касти няма, се е променила и е доста различна от говорителката на

Миротворците, която си спомням. Станала е войник.

– Има логика, ако се замислиш – казвам, а Кара кимва в съгласие.

Гледам как опразват склада, движат се бързо и ловко и се пръсват като семена,

понесени от вятъра. Тялото ми натежава, като че ли някой е сложил върху плещите ми

нов товар. Не знам дали Кара, Кристина, Питър и Кейлъб се чувстват по същия начин.

Градът, нашият град е много по-близо до пълно унищожение, отколкото някога досега е

бил.

Можем да се преструваме, че не сме част от онзи свят, докато живеем сред

относителното спокойствие на едно чуждо място, но това е самозаблуда. Ние

принадлежим на града. И винаги ще е така.

ÃËÀÂÀ

ÒÐÈÄÅÑÅÒ È ØÅÑÒÀ

Òðèñ

Когато се връщаме към централата, е тъмно и прехвърча сняг. Снежинките летят

пред светлините на фаровете леки като пудра захар. Едва средата на есента е и е рано

за сняг, затова до сутринта ще е изчезнал. Щом скачам от камиона, веднага свалям

бронираната жилетка и я подавам на Амар заедно с пистолета. Сега, когато го вдигам, за

да го върна, усещам същата паника като преди. А се заблуждавах, че това ще отмине с

времето – вече започвам да се съмнявам, че някога ще ме напусне. А може би така и

трябва.

Влизам вътре и усещам топлия въздух. Сградата ми изглежда по-чиста отпреди, след

като видях покрайнините. Сравнението отново ме хвърля в смут. Как мога да вървя по

тези лъскави подове и да нося чисти и удобни дрехи, когато знам, че хората там увиват

домовете си с брезент, за да не умрат от студ!

Но когато стигам до хотелската стая, смущението ми си е отишло.

Оглеждам се за Кристина или Тобиас, но само Питър и Кейлъб са тук. Питър седи с

дебела книга в скута и си записва някакви неща в бележника, а Кейлъб чете дневника на

майка ми. Очите му са като от стъкло. Опитвам се да не се замислям за това, което

вероятно изживява.

– Някой виждал ли е... – Не довършвам. Не зная с кого искам да говоря, с Кристина

или с Тобиас?

– Фор ли? – пита Кейлъб и така решава вместо мен. – Видях го в генеалогичната зала.

– Коя зала?

– Залата с родословните дървета, мястото, където са изписани имената на нашите

прародители. Може ли малко хартия? – обръща се към Питър.

Питър скъсва лист от бележника си и го подава на Кейлъб, който започна да пише