Предани [calibre 1.48.0]

вземат по нещо от оборудването, освен Амар, който ще пази Трис. Трис, можеш да

излезеш и да разгледаш, но не се отдалечавай от Амар.

Имам чувството, че всичките ми нервни окончания са се скупчили на повърхността на

кожата ми и най-лекото докосване може да ги подпали. Тук е дошла майка ми, след като

е видяла как нейната майка убива баща

. Тук я е намерило Бюрото и я е спасило,

защото някак си са разбрали, че гените са чисти. Сега трябва да мина през мястото,

откъдето е започнало всичко.

Камионът спира и Амар отваря вратите. В едната си ръка държи пистолет, а с другата

ме подканя да изляза. Скачам след него.

Има къщи, но не приличат на домове. Направени са от парчета метал и пластмаса и са

наредени една до друга, сякаш се крепят взаимно, за да не се срутят. По тесните улички

между къщите се разхождат хора, предимно деца, които продават някакви неща, носят

кофи с вода, готвят на открити огньове.

Едно от децата ни забелязва, хуква да бяга и крещи:

– Атакуват ни! Атакуват ни!

– Не се притеснявай от това – казва Амар. – Мислят, че сме войници. Понякога идват

да прибират децата в сиропиталищата.

Почти не обръщам внимание на думите му. Тръгвам сама напред, а хората побягват,

щом ме виждат, и се залостват зад картонените си врати. Виждам ги през отворите в

стените, в къщите им няма нищо, освен по купчинка храна и провизии, и по нещо, на което

да лежат. Как ли оцеляват през зимата? Къде са им тоалетните?

Сещам се за цветята в Бюрото, за дървените подове и за удобните легла в празния

хотел, който може да побере толкова много хора.

– Някой помага ли им изобщо?

– Вярваме, че най-добрият начин да помогнем на този свят да се излекува, е като

разрешим проблема с генетичната недостатъчност – казва Амар, сякаш рецитира нещо,

закодирано в паметта му. – Да нахраниш тези хора е все едно да сложиш парче памук в

огромна кървяща рана. Може да намали кървенето, но раната ще остане отворена.

Не мога да отговоря. Успявам само да поклатя глава и да продължа да вървя. Сега

започвам да разбирам защо майка ми е решила да избере Аскетите, а не Ерудитите. Ако

просто е искала да бъде в безопасност от покварата на Ерудитите, е можела със същия

успех да отиде при Прямите или Миротворците. Но тя е избрала каста, която ще даде

възможност да помага на безпомощните, и е посветила целия си живот на една-

единствена мисия – безкастовите да имат храна и подслон.

Сигурно са ѝ напомняли на това място, на покрайнините.

Извръщам глава от Амар, за да не види сълзите в очите ми.

– Да се връщаме в камиона – казвам.

– Добре ли си? – пита той.

– Да.

Тръгваме към камиона и точно тогава чуваме изстрелите. Някой вика за помощ. Всички

край нас се разбягват и изпокриват.

– Това е Джордж – казва Амар и хуква в посока на вика. Тичам след него между

съборетините, но той е прекалено бърз, а мястото прилича на лабиринт. Изгубвам го и