Предани [calibre 1.48.0]

през ума, че ще се налага да насочвам опасни оръжия срещу деца. Въобще не мога да

проумея това, което видях, начинът, по който живеят тези хора.

– Аскетът в теб – казва ми Амар. – Това те кара да мразиш това място. Просто знам.

– Не само, има и други неща.

– Долових същото нещо и в Тобиас. Аскетите отглеждат много сериозни деца. Те

израстват като хора, които са много чувствителни към чуждата нужда – казва той. –

Забелязал съм, че когато хора от други касти направят трансфер към Безстрашните,

имат горе-долу един развой. Когато Ерудит мине към Безстрашните, той става жесток и

брутален. Ако Прям избере тази каста, става много необуздан, търси поводи за сбиване,

привиква към адреналина. Ако един Аскет премине към Безстрашните, той става... не

знам... воин, революционер. Точно такъв щеше да бъде и Фор, ако не беше така отровен

от съмнения в себе си. Щеше да стане истински велик лидер. Винаги съм вярвал, че това

е бъдещето му.

– Мисля, че си прав – казвам. – Но когато трябва да бъде последовател, а не лидер,

се забърква в неприятности. Като с Нита и с Евелин.

„Ами ти? – питам се. – И ти искаш да го направиш последовател!“

„Не, не искам“ – отговарям си, но изобщо не си вярвам.

Амар кимва.

Образите от покрайнините се надигат в мен като пристъп на хълцане. Представям си

майка си като дете, свита в някоя от онези съборетини, боричкаща се за оръжие в

търсене сигурност, кашляща от дима, застанала близо до огъня, за да не умре от студ.

Ето защо е искала да забрави това място, след като са я спасили. Била е погълната от

Бюрото и е работила за тях до края на живота си, но дали наистина е забравила откъде е

дошла?

Не, не е възможно. Тя посвети целия си живот да помага на безкастовите. Може би не

е било просто изпълнение на дълга към Аскетите, а желание да се компенсира, заради

хората, които ѝ се е наложило да изостави.

Изведнъж споменът става непоносим. Не мога да издържа да мисля за нея или за

мястото, което видях. За да се разсея, се хващам за първото, което ми идва наум.

– Значи ти и Тобиас сте били близки приятели?

– Нима човек може да бъде близък с него? – клати глава Амар. – Дадох му името му,

гледах как се изправя срещу страховете си, виждах колко тревога има в него, затова

реших, че заслужава нов живот и започнах да го наричам Фор. Но не, не бих казал, че

бяхме толкова близки. Не и по начина, по който ми се искаше.

Амар обляга глава на стената и затваря очи. Лека усмивка плъзва по устните му.

– О! – казвам. – Ти си го... харесвал?

– Защо питаш?

– Заради начина, по който говориш за него... – вдигам рамене.

– Вече не го харесвам, ако това е въпросът ти. Но да, права си. Имаше време, когато

наистина беше така, но той ми даде да разбера, че не може да отвърне на чувствата ми,

и аз се оттеглих. Ще ми се да не споделяш...

– С Тобиас ли? Разбира се, няма да му кажа.