Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
— Разбира се. Веднага ще донеса.
— Но ако може, филтрирана — провиква се госпожа Скарф след мен, докато напускам стаята. — И да няма много лед.
Отивам в кухнята и започвам бавно да наливам чашите, естествено, от чешмата, отварям фризера и оставям студеният въздух да охлади лицето ми. Дочувам гласовете им от хола, но не разбирам кой говори и какво казва. Може би госпожа Скарф допълва списъка с алергиите на Брайън.
Знам, че в края на краищата трябва да се върна при тях, но краката ми не искат да помръднат. Когато най-после ги заставям да действат, имам чувството, че са се налели с олово, влачат се по коридора, но на мен ми се струва, че ме водят прекалено бързо. В главата ми се нижат редици от безкрайни сиви дни, разнообразявани само от бледожълто и бяло — цвета на хапчетата на Брайън. Дни с горчив вкус на лекарство. Утрини и вечери, изпълнени с тихия звук на овлажнител, със свистенето на гърдите му и с изнервящия звук на капеща чешма.
Няма как да го предотвратя. За съжаление, коридорът не е безкраен и аз влизам в стаята точно когато Брайън казва:
— Не е толкова хубава, колкото на онази снимка.
Той и майка му са с гръб към вратата, но ченето на Каръл пада, когато ме вижда, и двамата Скарф веднага извъртат глави към мен. Поне изглеждат засрамени. Той свежда бързо поглед, а тя се изчервява.
Никога не съм се чувствала толкова засрамена и уязвена. По-лошо е дори и от онази прозрачна рокля, с която трябваше да стоя пред оценителите в ярко осветената стая. Ръцете ми започват да треперят и водата се разплисква по таблата.
— Заповядайте — казвам и сама се учудвам откъде намирам сили да заобиколя дивана и да оставя чашите на масичката. — Както я искахте, с малко лед.
— Лена… — отваря уста леля, но аз я прекъсвам.
— Съжалявам. — Не знам как успявам да изфабрикувам някаква усмивка, въпреки че я задържам върху устните си само за част от секундата. Те също треперят. Сигурна съм, че всеки момент ще се разрева, и не знам какво да правя. — Не се чувствам много добре. Бих искала да глътна малко въздух отвън.
Не чакам разрешение, обръщам се и хуквам към вратата. Докато излизам, чувам Каръл, която се опитва да ме извини.
— Процедурата е след няколко седмици. Моля да я извините за проявената чувствителност. Сигурна съм, че ще се справим с това.
Сълзите идват, горещи и бързи, в мига, когато излизам навън. Светът пред мен се замъглява, цветовете и формите се смесват. Денят е тих и спокоен, плоският, нажежен до бяло метален диск на слънцето вече е извървял половината си път. Един червен балон се е закачил на дървото до оградата. Кой знае откога стои там. Люлее се ту на едната, ту на другата страна, трепти и подскача неуморно на връвчицата си.
Не знам как ще погледна Брайън, когато се върна в хола. Не знам изобщо дали ще мога. В главата ми напират ужасни, обидни думи, които искам да изкрещя в лицето му. „Поне не приличам на свинска тения“, или „Не ти ли е минавало през ума, че може да си алергичен към живота?“
Но знам, че няма… не мога да кажа нищо подобно. Освен това, проблемът не е, че подсвирква, като диша, и че е алергичен към всичко. Дори не е важно, че не ме харесва.
Проблемът е, че не е Алекс.
Вратата зад мен се отваря.
— Лена? — вика ме Брайън.
Бързо избърсвам сълзите с ръце. По-добре да умра, отколкото да го оставя да разбере, че глупавата му забележка ме е разстроила.
— Добре съм — викам в отговор, без да се обръщам, но знам, че изглеждам ужасно. — Идвам след минутка.
Или е тъп, или е инат, защото не се прибира. Затваря вратата зад себе си и слиза по стъпалата. Чувам хриптенето на гърдите му на две крачки от мен.
— Майка ти каза, че няма нищо против да дойда при теб — казва той.
— Не ми е майка — поправям го бързо. Изведнъж ми се струва много важно да го уточня, въпреки че доскоро обичах, когато хората приемаха Каръл за моя майка. Това означаваше, че не знаеха семейната история. Но тогава обичах много неща, които сега ми изглеждат глупави.
— Ох, да — Брайън не може да не знае нещичко за истинската ми майка. Трябва да е било записано срещу името ми. — Извинявай, забравих.
„Разбира се, че си“, помислям си, но си замълчавам. Фактът, че кръжи около мен като муха, ме ядосва толкова, че вече не ми е толкова тъжно. Сълзите спират. Скръствам ръце и чакам да се досети или да се умори да зяпа гърба ми и да влезе вкъщи. Но хриптенето продължава.
Познавам го по-малко от половин час и вече ми се иска да го разкъсам. Писва ми да стоя там и да мълча, обръщам се и го заобикалям бързо.