Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
— Сега съм много по-добре — казвам и продължавам към дома, без да го поглеждам. — Трябва да влизаме.
— Чакай, Лена — хваща ме за ръката той. Не, „хваща“ не е точната дума. По-скоро лепва потта си върху мен. Спирам, макар че не мога да се преборя със себе си и да го погледна. Взирам се упорито във вратата и за пръв път забелязвам, че по дървото в горния десен ъгъл има три големи дупки. Не е чудно, че това лято къщата се напълни с насекоми. Онзи ден Грейси намери калинка в стаята ни. Донесе ми я скрита в шепата си. Помогнах й да слезе долу и да я пусне на свобода.
Изведнъж ми става мъчно, но това не е свързано с Алекс, нито с Брайън. Просто ми е тъжно, че времето минава толкова бързо. Един ден ще се събудя и ще се окаже, че целият ми живот е вече зад гърба ми и продължава да лети напред, бърз като сън.
— Не знаех, че ще чуеш онова, което казах — заговаря Брайън. Питам се дали майка му не го е накарала да дойде при мен и да замаже положението, защото думите излизат с огромни усилия от устата му. Очите му търсят нещо на улицата зад мен. — Беше грубо от моя страна.
Сякаш не беше достатъчно унизително, че ме нарече грозна, ами сега ще идва и ще ми се извинява. Бузите ми пламват така, че започвам да се страхувам да не се стопят.
— Не се притеснявай — изстрелвам и се опитвам да отскубна ръката си от неговата. Но за моя изненада, той не ме пуска, въпреки че по правило не би трябвало изобщо да ме докосва.
— Исках да кажа… — Известно време устата му се мърда беззвучно нагоре-надолу. Погледът му избягва моя и продължава да изучава улицата зад мен, очите му шарят из нея като дебнеща котка. — Исках да кажа, че на снимките изглеждаше по-щастлива.
Това ме изненадва и в първия момент не успявам да измисля отговор.
— А сега не изглеждам щастлива, така ли? — питам объркано и се смущавам още повече. Странно е да разговарям с непознат и едновременно с това да знам, че съвсем скоро вече ще бъде най-близкият ми човек.
Но той не се смущава от въпроса ми. Поклаща глава и заявява:
— Виждам, че не си.
И пуска ръката ми, но аз вече нямам желание да избягам. Той продължава да гледа към улицата и това ми помага да се престраша и тайничко да го огледам. Не може да се нарече грозен. Не е красив като Алекс, това се вижда от километър — много е блед и е леко женствен, с пълни закръглени устни и малък чип нос, но очите му са ясни, светлосини, като утринно небе, и има красива и силна долна челюст. Става ми кофти. Чувствам се виновна. Сигурно си мисли, че съм нещастна, защото са ме определили за него. Не, вината не е в него, просто аз се промених — видях светлината или се заразих с делириум — зависи кой пита. А може би и двете.
— Съжалявам — казвам на глас. — Вината не е в теб. Просто… ме е страх от процедурата.
Припомням си колко нощи съм си представяла, че лежа на операционната маса и чакам упойката да превърне всичко в мъгла, чакам да се събудя обновена. Сега знам, че ще се събудя без Алекс. Ще се събудя в Мъглата и всичко ще бъде безцветно, непознато и размазано.
Най-после Брайън ме поглежда. В първия момент не мога да определя израза на лицето му, но после осъзнавам: съчувствие. Той ми съчувства. Изведнъж се впуска в дълъг монолог:
— Виж, може би не трябва да ти го казвам, но преди процедурата бях като теб. — Очите му отново бягат към улицата. Хриптенето обаче спира. Сега говори ясно, но тихо, за да не могат Каръл и майка му да го чуят през отворения прозорец. — Аз не… не бях готов.
Облизва устни и продължава шепнешком:
— Имаше едно момиче… Виждахме се понякога в парка. Тя гледаше децата на братовчедките си. Водеше ги на детската площадка. Аз бях капитан на отбора по фехтовка и ние тренирахме наблизо.
„Сигурно си капитан на отбора на инвалидите“, минава ми през главата, но разбира се, не го казвам на глас. Виждам, че се опитва да бъде мил.
— От време на време разговаряхме. Нищо повече — бърза да ме увери той. — Само няколко разговора. Тя имаше хубава усмивка и аз…
Изненадата и страхът ме разтърсват. Той се опитва да ми каже, че си приличаме. Някак си се е досетил за Алекс, не, може би не точно за Алекс, но за някого.
— Чакай малко. — Мислите препускат из главата ми като побеснели. — Да не искаш да кажеш, че преди процедурата си бил… си се разболял?
— Казвам само, че те разбирам. — Очите му докосват моите за част от секундата и пак бягат, но това ми е достатъчно. Сега съм сигурна. Той знае, че съм заразена. Това ме радва, но в същото време ме ужасява — щом той го вижда, значи и другите хора са наясно.