Делириум

— Без повече „но“! — Каръл скръства ръце и ме гледа свирепо. — Марш горе!

Не знам как изкачвам стълбата. Толкова съм ядосана, че не виждам нищо. Джени е горе на площадката, облечена в стария бански костюм на Рейчъл, който е прекалено голям за нея.

— Какво ти става? — пита нахално тя и мляска дъвка срещу мен. Блъскам я от пътя си и продължавам, без да отговоря.

Профучавам към банята и пускам водата колкото може по-силно. Каръл се сърди, когато се хаби вода, и обикновено се къпя много бързо, но днес не ми пука. Сядам на тоалетната чиния, завирам юмрук в устата си и го захапвам, за да не изкрещя. Аз съм виновна за всичко. Напълно забравих за процедурата и нарочно избягвах да мисля за този Брайън Скарф, дори да си спомням името му. Каръл е абсолютно права. Става дума за моя живот и редът е такъв. Нищо не може да се промени. Поемам дълбоко въздух и си казвам, че не бива да се държа като бебе. Всеки трябва да порасне един ден. За мен този ден е трети септември.

Надигам се, но образът на Алекс от миналата нощ — застанал съвсем близо до мен, докато изрича онези странни и прекрасни думи: „Обичам те до дълбочината, ширината и височината, до която достига душата ми“ — ме бута обратно назад и аз се стоварвам отново върху тоалетната чиния.

Алекс се смее, Алекс се мръщи, Алекс диша отделно от мен. Съдържанието на стомаха ми се надига нагоре и аз навеждам глава, превивам се на две, за да спра пристъпа.

„Това е от болестта — казвам си. — Развива се в мен, трови ме. Всичко ще се оправи след процедурата. Нали целта й е такава?“

Но това не помага. Най-после ставам и влизам под душа, опитвам се да се отдам на ритъма на плискащата по порцелана вода, но образът на Алекс продължава да измъчва съзнанието ми. Алекс ме целува, гали косата ми, танцува с пръсти по кожата ми. Образът му подскача и проблясва като пламъче на свещ, която скоро ще угасне.

Най-лошото е, че дори не мога да го предупредя, че няма да се видим днес. Опасно е да му се обаждам. Решавам да отида до лабораториите и да му го кажа лично, но когато слизам долу, изкъпана и облечена, и се насочвам към вратата, Каръл ме спира.

— Къде си мислиш, че отиваш? — казва рязко тя.

Виждам, че още е ядосана заради поведението ми преди малко. Ядосана и вероятно обидена. Без съмнение си мисли, че трябва да подскачам от радост, понеже най-после са ми определили партньор. И има основание за това. Само преди няколко месеца непременно бих подскачала до небето.

Забивам поглед в пода и казвам възможно най-мило:

— Бих искала да се поразходя малко преди срещата с Брайън. — Напъвам се, за да демонстрирам изчервяване. — Малко съм нервна.

— Прекара достатъчно време навън — сопва ми се Каръл. — Само ще се изцапаш и изпотиш отново. Ако искаш да правиш нещо, моля, помогни ми да подредим масата.

Няма как да не й се подчиня. Тръгвам с нея към втория етаж и сядам на пода, тя започва да хвърля към мен една след друга овехтели кърпи и ленени салфетки, а аз ги оглеждам за дупки и петна, броя, разгъвам и сгъвам. Цялата се треса от яд. Алекс ще се чуди какво е станало с мен. Ще се тревожи. Или ще си помисли, че нарочно го отбягвам, което е най-лошият вариант. Може да реши, че посещението в Пустошта ме е изплашило.