Делириум

Колкото и да не е за вярване, сигурно съм направила добро впечатление на Брайън и майка му, защото Каръл е доволна, въпреки че през останалото време почти не отварям уста (или може би именно защото малко говоря). Когато си тръгват, половината от следобеда е минал и макар Каръл да настоява да й помогна из къщи и ме държи около себе си до вечеря (всяка минута, прекарана далеч от Алекс, е агония, шейсет минути истинско мъчение), ми обещава, че ще ме пусне да се разходя след вечеря. Изгълтвам печения боб и рибата си толкова бързо, че ми прилошава и подскачам на стола, докато се сети за мен. Тази вечер ме освобождава от миенето на чинии, но аз съм й прекалено ядосана, за да го оценя.

Първо отивам на Брукс Стрийт 37. Не вярвам Алекс да е още там и да ме чака, но надеждата умира последна. Стаите са празни, градината също. Сигурно не съм на себе си, защото проверявам и зад дърветата и храстите, сякаш може да се крие там, както преди две седмици, когато тримата с Хана играхме на жмичка. Споменът предизвиква адска болка в гърдите ми. Болка за целия август — дълъг, слънчев и спокоен, като безкраен сладък сън. Но сега вече съм будна.

Тръгвам из къщата. Из хола са разпръснати всичките ни вещи — одеяла, списания и книги, бисквити и няколко кутии с газирана вода, всякакви игри, особено недовършената игра на скрабъл, зарязана по средата, след като Алекс започна да си измисля думи като „штото“ и „некви“ — всичко това ме натъжава и ми напомня за оцелялата от бомбите, но рушаща се от времето самотна къща. И там животът си е вървял нормално, всеки си е вършел работата до момента на трагедията. После всички са започнали да се питат: „Как може да не са знаели какво ги чака?“

Каква глупачка съм била. Да се отнасям толкова безгрижно към времето, да си въобразявам, че имам още много!

Тръгвам по улиците, трепереща и отчаяна, без да знам какво да направя. Веднъж той ми бе споменал, че живее на „Форсайт“ — дълга редица от сиви сгради, притежание на университета — и се насочвам натам. Но всички блокове ми изглеждат еднакви. Има десетки и десетки, апартаментите са с хиляди. Готова съм да вляза във всеки от тях, да чукам по вратите, докато го открия, но това означава самоубийство. Няколко студенти ме оглеждат с подозрение — сигурна съм, че изглеждам ужасно, със зачервено лице, трескави очи, близо до истерията — и завивам по малка уличка. За да се успокоя, започвам да рецитирам наум една от молитвите за елементите: „В за водород с атомно тегло едно…“.