Стара поговорка с неизвестен произход от списъка с опасни думи и идеи за нуждите на сродните училища, www.ccdwi.gov.org
Едно от най-странните качества на живота е, че той продължава да си върви, глух и сляп за всичко, без да му пука, че личният ти свят — твоята малка частица от големия Живот — се разпада на парчета. Един ден имаш майка и баща, на другия си кръгъл сирак. Един ден имаш свое място и път, на следващия се луташ в тъмна гора.
През това време слънцето продължава да оповестява на света началото на всеки нов ден, облаците се носят по небето, хората се редят по опашки за хляб и тоалетна хартия, сноват напред-назад по улиците. И ти разбираш, че този живот, този неумолим механизъм на съществуване, няма нищо общо с теб. Че не си включен в системата му. Че той ще продължава напред, дори и да летиш към пропастта. Дори и да си мъртъв.
Ето кое ме учудва най-силно, когато сутринта се събуждам и тръгвам из града — колко нормално, колко всекидневно изглежда всичко. Не знам какво очаквах. Определено не съм си мислила, че сградите ще се срутят за една нощ и от улиците ще останат само камъни и чакъл, но се шокирам, когато виждам забързаните за работа хора да стискат чанти и куфарчета в ръце, собствениците на магазини да отключват вратите и един автомобил да напредва бавно по пълните с народ улици.
Струва ми се абсурдно, че те не знаят, не усещат промяната, дори не трепват, докато моят живот се преобръща с главата надолу. През целия път до дома се държа като параноик, сякаш някой би могъл да усети миризмата на Пустошта по мен, да познае по лицето ми къде съм била тази нощ. Вратът ме сърби, още усещам клоните на дърветата да драскат кожата ми, докато минавам под тях, и непрекъснато прокарвам ръка по раницата, за да съм сигурна, че не са останали никакви листа или тревички, въпреки че няма никакво значение, защото и в Портланд има достатъчно дървета. Но никой не поглежда към мен. Часът е малко преди девет и повечето ми съграждани бързат за работата си — безкрайна върволица от обикновени хора, които вършат обикновени неща, загледани право пред себе си, и не обръщат никакво внимание на дребното невзрачно момиче със застанала накриво раница на гърба, което минава покрай тях.
Дребното невзрачно момиче с тайна, която изгаря сърцето му като огън.
Нощното посещение в Пустошта е изострило зрението ми. Всичко в града си е същото, но на мен ми изглежда различно, някак крехко, несолидно, сякаш ръката ми може да премине през сградите, небето и хората. Спомням си, че като малка обичах да наблюдавам Рейчъл, докато строи пясъчни замъци на брега. Работеше с часове, използваше различни по големина кофички и форми за кулите и бойниците им. Накрая изглеждаха прекрасно, като направени от камък. Но когато водата прииждаше, бяха достатъчни две-три вълни, за да ги разрушат напълно. Аз избухвах в плач, мама ни купуваше сладолед и ние с Рейчъл си го поделяхме.
