Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

— Напълно естествено — изрича съчувствено баща ми. Ясно ми е, че вече ми е про стил,

че е отд ал д ържанието ми на нещата, които напо след ък преживях. Или поне така звучи. —

Мисля, че си направил д обре, като си казал на майка си. Обикновено тайните не вод ят д о

нищо д обро. — Не каза „всички тайни“, а лично аз прод ължавам д а смятам, че някои неща

наистина не трябва д а се казват.

След като Диего си тръгва, аз хвърлям вечерята си в микровълновата и съобщавам на

мама, че ще отид а при татко, но след д ве сед мици. Тя не ме пита защо. Само казва, че за мен

ще бъд е д обре д а прекарам известно време в Торонто, а повечето време д отогава ще ми

позволи д а си уред я по-лесно отпуската от работа. В този момент си д авам сметка, че още не

съм й казал, че напуснах „Кортланд ските пуми“. И й го казвам.

На след ващата сутрин тя ме буд и, втренчва се в мен и казва:

— Не бях много сигурна д али д нес смяташ д а ход иш на училище, но все пак реших д а

проверя.

Сигурно снощи съм забравил д а си включа алармата, но опред елено ми се ход и на

училище и го промърморвам на нечленоразд елен, сънен език. Мама се усмихва и ме

увед омява, че след всичко, случило се снощи, забравила д а ми каже, че компанията, къд ето

ход и по след но на интервю, я викала за второ интервю.

— Вижд аш ли! — промърморвам все така сънено. — Не съм се съмнявал в теб!

— Ще интервюират още трима д уши, но важното е, че още не са се отказали от мен —

казва мама и се ухилва щастливо. — Второто интервю е в понед елник! — Отмята назад глава,

възд ъхва с престорено нетърпение и казва: — А д нес ме очаква още ед ин отвратителен д ен!

Понед елник е също така и д енят, в който Саша ще се върне на училище и от мисълта за

това потрепервам. Искам тя д а се върне и знам, че няма д а има начин д а я избягвам, но съм

наясно как ще се чувствам, когато пак я вид я — сякаш съм изгубил важна част от

собственото си тяло. И направо нямам престава как ще се д ържа като нормален човек, когато

всеки момент може д а се сблъскам в нея.

Но поне д нес няма д а ми се наложи д а мисля за това. Моят егоманиакален д аскал по

английски си прави шеги за сметка на учениците си, а по сле Кийлър хуква след мен по

корид ора, за д а ме пита как съм. Вед нага разбирам, че той нищо не схваща, но не мога д а не

му призная, че поне се опитва. Знам, че иска д а се върна в отбора колкото е възможно по-

скоро, но се старае д а не ме притиска. Всички се д ържат толкова д обре с мен, което ме рад ва,

разбира се, но д ълбоко в мен о става ед на част, която нищо не е в състояние д а д око сне.

Както винаги, го спожица Наваро о ставя рад иото д а свири по време на часа по

изобразително изкуство. Това опред елено ме успокоява, нищо че е д жаз. Нейтън пък ми

говори с разнежен глас и това също ме успокоява.

— Е, какво точно стана с онзи студ ент по журналистика, а? — шепна му аз. — Ще се