Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

Холанд ми се усмихва, за д а д ад е и тя своя прино с към зад ълбочения разговор, след

което аз се обръщам и пак тръгвам по стълбите. Качвам се в стаята си и сяд ам на под а д о

леглото. Чаршафите ми са на кълбо и матракът е оголен. През по след ните няколко д ена сънят

ми се състоеше пред имно от въртене във всички по соки и сега се чувствам изтощен, обаче

няма д а легна.

Когато чувам, че мама се е прибрала, слизам в кухнята и я хващам в момента, в който

вад и брюкселското зеле от хлад илника.

— Може ли д а поговорим? — питам. Човек би си помислил, че след толкова д ни

мълчание не бих могъл д а го кажа, но не е така. Сега съм на автопилот и ми е все тая.

— Мммм — обажд а се тя, като прод ължава д а оглежд а хлад илника. Равният ми тон

очевид но не е успял д а зад ейства алармата й. — Какво има?

— Ами, искам д а кажа… — И по сочвам хлад илника, въпреки че тя изобщо не ме

поглежд а. — Можеш ли д а спреш за малко и д а поговорим?

Тук вече мама изправя гръб и ме поглежд а в очите. Затваря хлад илника и кимва по по сока

на масата. Дръпвам си стол, изчаквам я д а сед не и сяд ам срещу нея. И вед нага след това

изтърсвам:

— Саша направи аборт.

Мама накланя глава. Стисва устни. Втренчва се в мен, без д а каже нищо. Аз свежд ам очи

към масата, по сле обратно към нея и чакам д а о смисли чутото.

— Добре ли е? — пита накрая.

— Ще се оправи.

Очите на мама са неразгад аеми. Вд ига глава и отваря уста.

— Нямах пред става, че вие д вамата сте стигнали чак д отам.

— Бяхме, пред и д а се разд елим — изричам безстрастно.

— И кога стана това? — пита мама.

— Вчера. — Гърлото ми започва д а пресъхва. Не съм близвал капчица вод а след срещата

със Саша. — Ед ва д нес я вид ях.

— Род ителите й знаят ли? Има ли кой д а се грижи за нея?

Кимвам тежко и обяснявам:

— Даже майка й я завед е за аборт. И сега е вкъщи при нея. — Мама се привежд а леко към

мен, а аз прод ължавам: — Казвам ти го ед ва сега, защото вземаш нещата прекалено навътре. И

про сто не знаех какво д а ти кажа.

Мама вд ига глава. Сигурно онова, което казах, не й д опад а о собено, но си е самата

истина.

— Никълъс, винаги можеш д а говориш с мен! Колко пъти д а ти го казвам?

— Невинаги! — протестирам. — Не можеш д а очакваш д а ти казвам всичко!

— Но си казал на баща си, нали?

— Е, д а — признавам. — Но това е различно. Той не е непрекъснато около мен. — Вече

съм твърд е уморен, за д а минавам през всичко и с нея. Защо трябва д а се обяснявам толкова?!

Защо тя не може про сто д а отвори очи и д а вид и нещата такива, каквито са?! — Както ще д а

е. Сега не това е важното. Важното е, че ти казвам. И ако сега решиш д а кажеш нещо против

него зарад и това, аз… — Целият се зачервявам. Чувствам го.

— Не възнамерявам д а казвам нищо под обно — изрича мама с равен глас. — Но не

можеш д а очакваш от мен д а чуя нещо под обно и д а не го обмисля, нали? Защото точно то е