Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

съм за всичко и оглежд ам всеки, с когото се разминавам по пътя към кабинета. Не мога

повече, но и мога. Избор — никакъв. Стоя си като пълен ид иот, примигвам като мишка в

трици и чакам.

Така минава цялата сутрин, а обед ната почивка на Саша сигурно е по д руго време,

защото не вижд ам в стола нито нея, нито Линд зи, нито Ясмин. Или може би ме избягва, макар

д а се разбрахме д а не го правим. Няма начин д а узная, обаче сега гърлото ми отново се стяга,

сякаш точно това е отговорът, и аз ед ва не се чупя от д аскало, обаче Кийлър точно навреме

ме включва в някакъв разговор и ме д ържи под око, д окато не бие звънецът.

След ва часът по изобразително изкуство и част от мен се отпуска — въпреки всичко.

Рад иото, го спожица Наваро и Нейтън — точно това е атмо сферата, от която се нужд ая сега.

И по сле се но ся из корид ора, опитвайки се д а зад ържа това състояние, и точно тогава зървам

Саша. Линд зи и Ясмин са застанали от д вете й страни, като че ли опитващи се д а я направят

невид има, и аз се заковавам на място и я зяпам. Тя все още не ме е вид яла. Наклонила е глава, а

Ясмин й шепне нещо. Внезапно главата й се вд ига и очите й се приковават право в моите.

Ко съмчетата на тила ми се изправят. В стомаха ми нещо се преобръща. Ужасен съм от това

момиче с миниатюрните ръчички и всички онези чувства, които избликват на повърхно стта

— в над превара д а проверят кое от тях е най-силното.

Саша отново накланя глава и казва нещо, което не чувам. Ясмин и Линд зи минават

наперено покрай мен, а Саша се спира точно пред мен.

— Зд расти! — изрича тържествено. — Как си?

— Добре — лъжа, поклащам глава и така се изд авам. — И аз не знам. — Пет момчета със

сноуборд ове минават покрай нас и Саша ме сграбчва за ръкава и ме прид ърпва към

шкафчетата.

— Ами ти? — питам аз. — Изглежд аш д обре.

Всъщно ст аз съм прекалено объркан, за д а имам ясна пред става за каквото и д а било, но

вед нага, щом го изричам, я оглежд ам по-внимателно и установявам, че е вярно. Ко сата й

блести, сложила си е спирала и ухае на ванилия. Човек никога не би пред положил, че е

преживяла нещо под обно.

— Добре съм. — Говори толкова тихо, че се налага д а привед а глава, за д а я чуя. —

Много по-д обре, отколкото по след ния път, когато се вид яхме. Про сто ми е странно д а съм

отново на училище.

— Да, знам. — И на мен ми е странно тя д а стои д о мен и д а изглежд а както някога.

Нямам никаква пред става как ще се справим по-нататък със споразумението, но сега я

поглежд ам в очите и казвам: — Рад вам се, че се върна. — Облягам се на шкафчетата и не

позволявам на болката зад очите ми д а излезе на повърхно стта. — Мислех си, че ме избягваш.

— Знаеш, че никога няма д а го направя — казва тя.

— Е, вече стана вед нъж — напомням й.

— Но тогава и д вамата се избягвахме. — Прочиства гърлото си, примигва и казва: — Е,