Земя на славата [bg]

— Този младеж ми докладва, че врагът е завзел хълма, който ти бях заповядал да изкачиш. В тъмнината объркал два чудесни римски легиона с тълпа от племето.

Брут избухна в смях.

— И ти спря? Юлий, това е… — И той отново избухна в смях. Юлий се обърна с престорен гняв към отчаяния съгледвач.

— Имаш ли представа колко е трудно да си изградя репутация на тактически гений, като ме гледат как отстъпвам пред собствените си хора?

— Съжалявам, господарю. Стори ми се, че чух галски гласове — запелтечи съгледвачът. Целият се беше изчервил.

— Да, това трябва да са били моите хора — весело отвърна Брут. — Нали точно затова имаш парола, момче. Трябваше да извикаш, преди да побегнеш да докладваш.

Младият съгледвач се усмихна несигурно и изражението на Брут незабавно се промени.

— Естествено, ако беше забавил атаката още малко, щях да те одера жив.

Болезнената усмивка на лицето на младежа се стопи.

— Лишавам те от тримесечната ти заплата и ще ходиш пеш, докато началникът ти не реши, че може да ти се вярва и да ти се даде кон — добави Юлий.

Момчето въздъхна с облекчение, без да се осмелява да погледне към Брут, после отдаде чест и се отдалечи. Цезар се обърна към приятеля си и двамата се засмяха.

— Планът беше добър — каза Брут.

Юлий яхна коня си и огледа бойното поле. Беше започнал да се възцарява някакъв ред. Раните на римляните се превързваха, а телата на мъртвите се подготвяха за погребалните клади. Щеше да изпрати най-зле ранените на лечение. Броните на загиналите щяха да бъдат продадени. Свободните места на мъртвите офицери щяха да се заемат от редови войници, повишени с неговия подпис. Светът отново вървеше в правилната посока, а и жегата на деня беше започнала да намалява.