Земя на славата [bg]

— Стрелците! Обсег! — изкрещя той и загледа как четири стрели полетяха високо и белязаха най-далечната граница на изстрелите. Беше само с три хиляди души от легионите от Ариминум и не знаеше доколко са опитни. Срещу незащитени хора стрелбата им можеше да е опустошителна, но се съмняваше, че ще е повече от дразнеща за хелветите под техните щитове.

— Копия готови! — извика той.

От Десети хвърлиха четири копия, проверявайки обсега за последен път. Нямаше да се целят в хората, а да запратят тежките оръжия с метални върхове високо във въздуха, така че да паднат почти вертикално. За това се изискваше умение, но нали такава им беше работата и те бяха специалисти в нея.

— Готови! — ревна Брут.

Кир върза червен парцал на върха на едно копие и го запрати във въздуха с усмивка. Никой от тях не можеше да се мери с огромния мъж и когато копието се заби и затрептя в земята, Брут имаше маркирана най-далечната си точка, само петдесет крачки по-близо от стрелите, които се бяха забили още по-надолу по склона. Щом първият ред на хелветите преминеше тази линия, щеше да бъде засипан като от порой. А когато минеха край точката на Кир, още четирийсет хиляди остриета щяха да полетят към тях за по-малко от десет удара на сърцето.

Хелветите изреваха и се закатериха по склона. Сутрешният вятър носеше прах от равнината.

— Стрелци! — извика Брут и десет реда назад мъжете с лъкове започнаха да стрелят, докато колчаните им не се изпразниха. Брут наблюдаваше полета на стрелите — те падаха върху крещящите мъже долу: хелветите все още бяха извън обсега на много по-смъртоносните копия. Повечето стрели бяха отбити — хелветите вдигнаха щитовете си и продължиха напред, като оставиха зад себе си само няколко десетки тела. Първата кръв беше пролята. Брут се надяваше Юлий да е готов.