Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
Той седеше и ме поглеждаше крадешком.
- Е… - изрече накрая, когато вероятно съм изглежда достатъчно добре, за да говоря, без да рухна отново - Искаш ли да ми кажеш какво става?
Замачках кърпичката в ръцете си.
- Не мога.
Той стисна устни.
Преглътнах.
- Не е заради теб - обясних бързо. - Не съм говорила на никого за… Беше… беше глупаво. И много отдавна.Не
мислех, че ще…
Усещах погледа му върху себе си.Не исках да ме гледа.Ръцете ми все още трепереха, стомахът ми беше свит на топка.
Поклатих глава, опитвайки се да му кажа, че има неща, които не мога да споделя. Искаше ми се отново да държа
ръката му, но не събрах сили. Знаех, че ме гледа, почти чувах неизречените му въпроси.
Под нас две коли бяха спрели близо до портите. Две фигури излязоха - от мястото ни бе невъзможно да се раз-личат - и се прегърнаха. Останаха така няколко минути, може би разговаряха, а след това се върнаха в колите си и потеглиха в противоположни посоки. Наблюдавах ги, но не можех да мисля. Мозъкът ми беше скован. Не бях спо-собна да кажа нищо за каквото и да било.
- Окей - изрече Уил накрая. Извърнах се, но той не ме
гледаше. - Ще ти разкажа нещо, което не съм споделял с никого.Искаш ли?
- Да - Смачках кърпичката на топка и зачаках. Той въздъхна дълбоко.
- Много ме е страх как ще се развият нещата, Кларк.-Остави казаното да проникне в съзнанието ми и продъл-жи с нисък, спокоен глас: - Знам, че според повечето хора парализата е най-лошото, което може да ти се случи. Но може да стане и по-лошо. Има вероятност след време да не мога да дишам сам, да не мога да говоря. Възможно е да имам проблеми с кръвообращението, което означава, че ще ампутират крайниците ми. Може да лежа по болниците безкрайно. И сега моето не е живот. Но като си помисля колко по-зле може да стане, понякога нощем лежа в леглото и направо се задушавам. - Преглътна. - И знаеш ли какво? Никой не иска да слуша за това. Никой не иска да казваш, че се страхуваш, че те боли, че се боиш да не умреш от някоя глупава, случайна инфекция. Хората не искат да знаят как се чувства човек, който никога вече няма да може да прави секс, да яде храна, приготвена от собствените му ръце, да прегръща собственото си дете. Никой не ще да знае, че от седенето в тази количка понякога изпитвам
такава клаустрофобия, та ми иде да закрещяп при мисълта, че ще прекарам още един ден в нея. Майка ми едва се дър-
жи и не може да ми прости, че все още обичам баща си. Сестра ми ме мрази, защото отново съм я засенчил и защо-
то състоянието ми означава, че не може да ме мрази като
хората - нещо, което прави от времето, когато бяхме деца. Баща ми просто иска всичко да изчезне.И тримата искат да гледат оптимистично на нещата. Искат и аз да гледам оптимистично на нещата.
Той замълча.
- Ще им се да вярват, че в това има нещо оптимистич-
но. Примигнах в тъмното.
- И аз ли? - попитах тихо.
- Ти, Кларк - погледна ръцете си той, - си единствени-
ят човек, с когото мога да говоря, откакто съм в това проклето нещо.
И тогава аз му разказах.
Улових го за ръката, същата, която ме бе извела от лабиринта, забих поглед в краката си, поех си дъх и му раз-казах за цялата нощ, и как ми се бяха присмивали и подиг-равали колко съм пияна, и как бях припаднала, и как по-късно сестра ми беше казала, че може би така е по-добре, да не си спомням всичко, което са сторили, но че оттогава мисълта за тази трийсетминутна неизвестност не ме е на-пускала. Запълвах я с разни неща. Запълвах я със смеха им, с телата им, с думите им. Запълвах я със собственото си унижение. Разказах му, че виждам лицата им всеки път, когато отивам някъде извън града, и че Патрик, мама и татко, и невзрачният ми животец са ми били достатъчни -с всичките им проблеми и ограничения. Защото ме кара-ха да се чувствам в безопасност.
Когато спрях да говоря, небето беше потъмняло и на мобилния ми телефон имаше четиринайсет съобщения с въпроси къде сме.
- Излишно е да ти казвам, че не е било по твоя вина -
произнесе той тихо.
Над нас небето беше станало безкрайно и необятно.
Стиснах кърпичката в ръката си.
- Да. Е, все още се чувствам… отговорна.Пих много, за да се изфукам. Флиртувах ужасно. Бях…
- Не. Те са били отговорни.
Никой не ми беше казвал тези думи на глас. Дори в съчувствения поглед на Трина бе прозирало някакво нямо обвинение.Е, ако се напиеш и се държиш глупаво с мъже-те, не знаеш…
Пръстите му стиснаха моите. Движението бе едва до-ловимо, но го усетих с цялото си същество.
- Луиза.Вината не е била твоя. Тогава заплаках. Този път не се разридах. Сълзите се стичаха тихо и ми казваха, че си отива и нещо друго. Ви-ната. Страхът. Както и нещата, за които още не бях наме-рила думи. Зарових нежно чело в рамото му, той наклони глава и я опря в моята.