Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
- Трябва ли да носиш тая пижама? Мразя, когато носиш пижама.
- Удобна е.
- Повече би подхождала на майка ми.
- Нямам намерение всяка нощ да нося къса ношничка
и жартиери. И не отговори на въпроса ми.
- Не знам. Вероятно. Да.
- Но не бяхме говорили за това, нали?
- Лу, повечето хора заживяват заедно, защото така е по-удобно. Може да обичаш някого и в същото време да виждаш финансовите и практическите предимства.
- Аз просто… не искам да мислиш, че съм те принуди-ла. Не искам да се чувствам като натрапница.
Той въздъхна и се изтърколи по гръб.
- Защо жените вечно усложняват нещата, докато се превърнат в проблем? Обичам те, ти ме обичаш, двамата сме заедно от седем години, а при родители
място. Много е просто.
Но аз нямах чувството, че е просто.
Имах чувството, че нещо в живота ми не е както трябва. Този петък валя цял ден - топли тежки струи се изли-ваха от небето, сякаш бяхме на тропиците. Дъждът бълбу-каше в канавките и извиваше стъблата на цъфналите храсти в умолителни поклони. Уил гледаше през прозорците като куче, на което са отказали разходка. Нейтън дойде и си отиде, вдигнал найлонова торба над главата си. Уил изгле-да един документален филм за пингвините, а след това, докато включваше компютъра, аз си намерих работа, за да не се налага да си говорим. Усещах съвсем ясно настани-лата се помежду ни неловкост и това, че бях в една стая с него през цялото време, влошаваше още повече положението.
Най-сетне бях започнала да осъзнавам успокояващата сила на чистенето. Обирах пода, миех прозорци и сменях юргански торби. Постоянно вършех нещо. От очите ми не убягваше и най-миниатюрната прашинка прах, светкавич-но забелязвах всяко кръгло петно, оставено от чаша чай. Тъкмо се бях заловила да свалям варовиковия налеп от кранчетата в банята с хартия от кухненското руло, натопена в оцет (рецепта на майка ми), когато чух количката на Уил зад себе си.
- Какво правиш?
Навела се бях над ваната. Не се обърнах. -Свалям варовиковия налеп от кранчетата. Усещах как ме наблюдава.
- Я повтори - чух го след миг.
- Моля?
- Повтори какво каза. Изправих се.
- Защо, да нямаш проблеми със слуха? Чистя кранчетата.
- Чуй се само!Няма нужда да ми чистиш кранчетата,
Кларк.Майка ми няма да забележи, на мен не ми пука, а банята вони на риба.Освен това ми се излиза.
Махнах кичур коса от лицето си. Истина беше. Във въз-
духа определено се носеше силна миризма на треска.
- Хайде. Вече не вали. Току-що говорих с татко.Каза,
че ще ни даде ключовете от замъка, след като затворят в пет часа.
Не бях очарована от идеята да водим любезен разговор, докато се разхождаме. Но мисълта да изляза от пристрой-ката беше примамлива.
- Добре. Дай ми пет минути. Трябва да махна мириз-мата на оцет от ръцете си.
Разликата в начина, по който бяхме израсли аз и Уил, се проявяваше в естественото му чувство за превъзходство. Ако си израснал при богати родители в хубава къща, ако си посещавал добри училища и скъпи ресторанти, при-емайки това за даденост, вероятно просто чувстваш, че си галеник на съдбата и че привилегированото ти положение е нещо естествено.
Уил сподели, че като малък прекарвал много време в опразнения от туристи замък. Баща му го оставял да скита навсякъде, само го предупреждавал да не пипа нищо. След 5,30 следобед, когато си тръгвали и последните туристи, когато градинарите започвали да подрязват и подравняват, а чистачите изпразвали кофите с боклук и събирали праз-ните кутии от безалкохолни и хартийките от карамелени бонбони, замъкът се превръщал в личната му плошадка за игра. Докато ми го казваше, си помислих, че ако някой бе предоставил замъка само на нас двете с Трина, сигурно щяхме да нададем ликуващи викове и да го обикаляме,
докато ни се завие свят.
- За първи път целунах момиче пред моста над рова -каза той и посочи към него, докато вървяхме по чакълена-
та пътека.
- Обясни ли й, че това е твоето владение?
- Не. А може би трябваше. Заряза ме една седмица по-късно заради момчето, което работеше в минимаркета.
Извърнах се и го изгледах невярващо.- Да не би да говориш за Тери Роуланд? Тъмна зализа-на коса, татуировки до лактите?
Той вдигна вежди.
- Да. - Знаеш ли, той още работи там. В минимаркета. Ако
от това се почувстваш по-добре. - Едва ли ще се изпълни със завист, като ме види в тази
количка - отбеляза саркастично Уил и аз отново млъкнах. Чувствах се странно сред притихналия замък. Двамата с Уил бяхме единствените хора в него, като изключим мяр-кащия се в далечината градинар. Вместо да зяпам туристи-те и да се захласвам по чуждестранната реч и екзотичния им живот, улових се, че за първи път се вглеждам в замъка и попивам историята му. Каменните му стени се издигаха тук повече от 800 години. В него се бяха раждали и умира-ли хора с ликуващи или разбити сърца. В тишината човек сякаш долавяше гласовете им, стъпките им по пътеката.