Аз преди теб

със съпрузите си, докато токчетата им затъваха в тревата. Всички бяха дългокраки и изтупани в бледи приглушени

тонове.Заиграх се с косата си, чудейки се дали не съм сложила прекалено много червило. Подозирах, че изглеж-

дам като някой от онези пластмасови домати, от които изстискват кетчуп.-И тъй… как ще играем днес? Уил продължи в същия дух:

- Честно?

- Да. Трябва да знам. Да не планиращ нещо ужасно? Очите му срещнаха моите. Сини, бездънни.В стомаха

ми запърха ято пеперуди.

- Ще се държим много възпитано Кларк. Крилцата на пеперудите запърхаха неудържимо.Поне-

чих да кажа нещо, но Уил ме прекъсна.

- Виж, просто ще се забавляваме, нищо повече - успокои ме той.

“Ще се забавляваме”. Сякаш да отидеш на сватбата на бившата приятелка не бе почти толкова приятно колкото и ваденето на зъб. Но Уил си го беше избрал. Това бе не-говият ден. Поех си дъх и направих опит да се успокоя.

Присъствието ни на церемонията мина без инциденти. Алиша изглеждаше точно толкова абсурдно красива, кол-кото очаквах. Гладката й кожа с цвят на светъл карамел излъчваше сияние, кремавата коприна се плъзгаше по стройната й фигура, сякаш не смееше да остане там без разрешение. Гледах я как се носи по пътеката в църквата и се чудех какво ли е да си висока и дългокрака и да из-глеждаш като нещо, което повечето от нас виждат само на плакати по улиците. Чудех се дали върху косата и грима й беше работил екип професионалисти. Чудех се дали носи еластичен колан. Разбира се, че не. Сигурно носеше нещо съвсем тънко, от дантела в бледи тонове - бельо за жени, които няма какво да стягат, и което струва повече от сед-мичната ми заплата.

Докато свещеникът нареждаше монотонно, а малките шаферки в балетни пантофки се въртяха нетърпеливо на пейките си, аз огледах останалите гости.Почти нямаше жена, която да не изглежда така, сякаш е излязла от стра-ниците на лъскаво списание. Обувките подхождаха до най-финия нюанс на цвета на тоалетите им и изглеждаха чисто нови.По-младите жени бяха на елегантни осемсан-

тиметтрови токчета, със съвършен педикюр. По-възрастни-те на по-стабилни токчета - носеха костюми по поръчка с подплънки на раменете и копринен хастар в контрасти-ращи цветове, както и шапки, отказващи да се подчинят на гравитацията.

Мъжете не бяха толкова интересни за гледане, но почти всички имаха излъчването, което понякога долавях у Уил - на богатство и самочувствие, на увереност, че животът ти ще се нареди както подобава. Чудех се какви компании управляват, какъв свят обитават. Чудех се дали забелязват хора като мен, които гледат децата им или им сервират в ресторанта. Или танцуват за бизнес партньорите им, спомних си моето интервю в Бюрото по труда.

На сватбите, на които бях присъствала досега, семействата на булката и младоженеца бяха разделени - от страх да не би някой да се отметне от думата си.

С Уил се бяхме настанили в задната част на църквата, количката му беше точно до мен, в десния край на редицата от седалки. Той вдигна за миг очи, когато Алиша мина по пътеката, но в останалото време гледаше право напред с неразгадаемо изражение. Четирийсет и осем хористи (преброих ги), изпяха нещо на латински. Рупърт се потеше в смокинга си и беше вдигнал вежди, което му придаваше едновременно доволен и малко глуповат вид. Никой не изръкопляска, нито извика одобрително, когато ги обявиха за съпруг и съпруга. Рупърт се чувстваше малко нелов-ко - наведе се да целуне жена си, сякаш се опитваше да захапе подскачаща ябълка, и не успя съвсем да уцели ус-тата й. Почудих се дали според по-висшите класи не е проява на лош вкус да се целуват истински пред олтара. После всичко приключи. Уил вече си проправяше път към изхода на църквата. Гледах тила му, изправен и излъч-ващ странно достойнство, и ми се искаше да го попитам