Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
- Хайде, признай си - наруших мълчанието. - Ходил ли из замъка, представяйки си, че си принц или воин?
Уил ми хвърли кос поглед.
- Честно?
- Разбира се.
- Да. Веднъж дори бях взел една сабя от стената в Го-лямата зала. Тежеше цял тон. Помня как изтръпнах от ужас, че няма да мога да я вдигна и да я върна на стойката й.
Бяхме се изкачили на хълма и оттук виждахме дългата ивица трева отвъд рова, която опасваше порутената стена и бележеше границите на замъка. Зад тях се простираше градът, неоновите табели и опашките на трафика, суетнята,
бележеща пиковия час в малкия град. Но тук горе беше тихо, чуваха се само птиците и приглушеното бръмчене от количката на Уил.
Той спря и извъртя количката така, че да вижда замъка. - Странно, че никога не сме се срещали - промърмори
той. - Като деца, искам да кажа. Все пак сме живели в едно и също градче.
- А как да се срещнем? Не сме се движели в едни и
същи кръгове.Пък и аз може да съм била бебето в количката, която си подминавал, докато си размахвал сабята си.
- А, забравих - в сравнение с теб аз съм изкопаемо.
- Осем години разлика със сигурност щяха да те поста-вят в графата „възрастен мъж” - признах аз. - Татко нико-га не би ми позволил да излизам с теб.
- Дори ако притежавам собствен замък?
- Е, тогава несъмнено щеше да е по-различно. Докато се разхождахме, край нас се носеше сладкото
ухание на трева, колелата на Уил просъскваха в прозрач-
ните локви на пътеката.Чувствах облекчение.Не разговаряхме съвсем като преди, но това трябваше да се очаква. Госпожа Трейнър бе права: за Уил винаги щеше да е трудно да наблюдава как другите устройват живота си. Отбелязах си наум да внимавам как моите действия може да му повлияят.Повече не исках да се сърдя.
- Хайде да се пробваме с лабиринта. Не съм бил там от сто години.
Това ме изтръгна от мислите ми.
- О, не. Благодаря. - Хвърлих поглед наоколо и извед-нъж осъзнах къде сме.
- Защо, да не те е страх, че ще се изгубиш? Хайде,Кларк. Това ще е предизвикателство за теб. Да видиш дали ще запомниш пътя, по който минаваш. Ще ти засека времето. Като малък много се забавлявах.
Хвърлих поглед назад към къщата.
- Не, по-добре не. - От самата мисъл стомахът ми се сви на топка.
- Ясно. Отново залагаш на сигурно.
- Не е това.
- Няма проблем. Просто ще продължим със скучната си разходчица и ще се върнем в скучната си пристройчица.
Знаех, че се шегува. Но нещо в тона му ме предизвика. Помислих си за Диърдри в автобуса и коментара й за това колко било хубаво, че едната от нас остава у дома.Аз щях да съм тази с баналния живот, с дребнавите амбиции.
Погледнах към лабиринта, към тъмнеещия гъст плет. Държах се глупаво. Може би се бях държала глупаво от
години. Та нали всичко отдавна беше свършило. И аз про-дължавах напред.
- Само помни завоите, после мини по обратния път и ще излезеш. Не е толкова трудно, колкото изглежда. Наистина. Оставих го на пътеката, преди да помисля достатъчно.
Поех си дълбоко дъх, минах край знака предупреждение “Не се допускат деца без придружител” и закрачих бързо по алеята, оградена от тъмния влажен плет, по който още проблясваха дъждовни капки.
Няма нищо страшно, няма нищо страшно, улових се да си мърморя под носа. Това са само куп подкастрени храсти. Завих надясно, после наляво през една пролука в плета. Още един завой надясно, наляво; и докато вървях, запаметявах в главата си обратния път. Надясно. Наляво. Пролука. Надясно. Наляво.
Пулсът ми се ускори леко и чувах как кръвта тупти в ушите ми. Насилих се да мисля за Уил на изхода на лабиринта, който си гледа часовника. Това беше просто един глупав тест. Вече не бях наивно младо момиче. Бях на двайсет и седем. Живеех с приятеля си. Имах отговорна работа. Бях различен човек.
Завих, продължих право напред, завих отново.
И тогава изневиделица у мен се надигна паника и в устата ми загорча. Стори ми се, че виждам човек в края на алеята. Казах си, че е само плод на въображението, но до-като си давах кураж, забравих запаметените посоки. На-дясно. Наляво. Пролука. Надясно. Надясно? Дали не обър-ках нещо. Дъхът ми секна. Насилих се да продължа, но осъзнах, че напълно съм изгубила ориентация. Спрях и се
загледах в сенките, опитвайки се да разбера къде е запад. И докато стоях така, изведнъж почувствах, че не мога да го направя.Не мога да остана вътре. Завъртях се рязко и поех както си мислех, в южна посока. Щях да изляза. Бях на двадесет и седем.Всичко беше наред. Но тогава чух гласовете им, грубите подвиквания, присмехулния смях. Видях ги как се мяркат през пролуките в плета, усетих как