Частен сектор
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен сектор». Краткое содержание книги:
От мига, в който попада в луксозния офис на голяма юридическа фирма във Вашингтон, Шон Дръмънд надушва нещо гнило. Докато се опитва да разбере какво се случва в една чужда за него среда, в която се сключват сделки за милиарди долари в областта на високите технологии, пътува се с частни самолети до екзотични острови и се обещават невероятни печалби, идва първият шок. На паркинга на Пентагона брутално е убита негова приятелка и колежка, напуснала неотдавна същата фирма. Шон Дръмънд се чувства задължен да помогне на полицията. Само след дни са открити нови жертви, всичките жени. Медиите непрекъснато говорят за сериен убиец с почерк, напомнящ за известен престъпник от близкото минало. Паниката расте с всеки изминал час. Шон с ужас осъзнава, че има някаква връзка между убийствата и най-големия клиент на фирмата, медиен магнат. Единственият човек, на когото Шон Дръмънд може да разчита в собственото си разследване, е прокурор Джанет Мороу, сестра на първата жертва.
Точно тази дилема ме тормозеше, докато се отдалечавах от грамадната, приличаща на бутилка за уиски кула, приютила „Морис Нетуъркс“ — мой клиент, евентуален бъдещ работодател и партньор на международна компания, която изглеждаше съмнителна — натъртвам на думата „изглеждаше“.
И което още повече усложняваше работите, нямах грам вяра на Бари, Сали, Сай или Бронсън. И четиримата можеха да са хлътнали до ушите в тия далавери.
Тъй. Нямаше да е лесно. Как да стигна до същината?
Трябваше ми човек, на когото мога да се доверя. Както казват, кръвта вода не става, а моите родители си имаха две отрочета: единият симпатичен, добродушен юнак с телосложение на носорог, а другият — брат ми Джон, с една година по-голям, хиляда пъти по-умен, но, повярвайте ми за тази изключително важна подробност, доста по-къс там, където размерът уж нямал значение.
Ако ви интересува, баща ми беше офицер от кариерата и бе стигнал до чин полковник до деня, когато повел бригадата си на прочистване из виетнамските джунгли, изтървал картата, навел се да я вдигне и някакъв виетнамец, въоръжен с античен арбалет и гадно чувство за хумор, му пуснал една стрела в задника. Полковник Дръмънд обаче беше костелив орех и оцеля, макар че отделителната му система трябваше да бъде преоборудвана по начин, налагащ час по час да тича до тоалетната, което пък го принуди да зареже армейската униформа и да се пенсионира по болест. Кариерата му буквално се прецака.
Но да се върна на Джон. Между него и баща ми съществуваше онази особена връзка, която често възниква между сурови, амбициозни, взискателни бащи офицери и първородните им синове. Баща ми искаше да извае от Джон най-образцовия си войник; Джон пък мечтаеше да го превърне в баща на сирак. Но бедата на Джон бе добре дошла за мен, защото можех да се укрия в сянката му.
Беше досущ като да гледаш някой от онези старогръцки митове и да знаеш, че трагедията вече се мержелее на хоризонта. Свикнахме военните полицаи да мъкнат Джон у дома пиян, надрусан, пребит, същинска заплаха за обществото и за самия себе си. И разбира се, сполетя го очакваният лош край. Основа интернет компания, продаде я точно по времето на големия бум през 1999-та, гушна сто и петдесет милиона и сега живее в къща като грамаден супник с изглед към един залив на Тихия океан. Ако бе имал по-свястно детство, кой знае какво щеше да излезе от него.
За Коледа си разменяме картички. Той ми праща изгледи от екзотични места, които знае, че не са ми по джоба, и ако някога се оженя, ще го поканя за кум. Иначе пътищата ни се разминават.
Ако Джон има нещо повече от мен — без да броя парите, голямата къща и професионалния успех, — то е умението да разчита финансови отчети. Обадих му се от колата, налетях на телефонния секретар и го предупредих да чака дълъг факс. После отбих до един интернет клуб, задрасках с флуоресциращ маркер името на „Морис Нетуъркс“ и му пратих резултатите от ревизията. Да се разкрива поверителна корпоративна информация пред външен човек е нарушение на закона и етиката, но премахването на името на компанията беше стъпка в правилната посока.
Но да се върна към миналото. Когато с Джон бяхме хлапета, между нас съществуваше нещо, което психолозите биха нарекли злокачествено братско съперничество. На млади години тия въпроси се решават по най-простия начин — кой кого може да напердаши. Аз бях по-бърз и по-силен, той по-лукав и коварен. Обикновено печелеше Джон, но моите победи причиняваха повече болка. Братството е първобитна епоха и винаги съм се чудил как изобщо го преживяваме. Когато пораснем, всичко остава в миналото; не съперничеството, разбира се, но поне начините за измерване на победата. На дадения етап от живота например Джон ми водеше със сто и петдесет милиона точки.
Както и да е, час по-късно седях в апартамента си, когато любимият ми брат позвъни.
След задължителните встъпителни приказки за мама, татко, новото му ферари, новия водопад в басейна му той каза:
— Много интересни документи си ми изпратил. На „Морис Нетуъркс“, нали?
— Не мога да ти кажа — уверих го аз. — Но определено не са на „Морис Нетуъркс“.
Той се засмя.
— Познавам компанията, Шон. Вложил съм пари в „Морис“.
— О.
Той пак се засмя.
— Всъщност брокерът ми се отърва от последната акция преди петнайсет минути.