Частен сектор

Изпънах се и попитах:

— За какво иска да ме види твоят старец?

— Питай него.

— Предпочитам да питам теб.

— Добре. Попитай любезно.

— Дадено. Моля те, Линда… Защо съм тук?

— Нямам право да ти кажа — усмихна се тя.

Е, какво повече да говорим? Заяждаше се на дребно.

Отстъпих на почтително разстояние, за да не вземе да ми защипе с телбод ръката за слабините или нещо подобно. Усмивката й обаче не вещаеше нищо добро.

— Absit omen — промърморих аз. Дано не е лоша поличба.

Но подозирах, че е точно така. Затова се позамислих.

Дойде ми наум, че от последната среща с шефа бяха минали почти два месеца. А тия срещи никога не са приятни. Всъщност не трябва и да бъдат. С шефа имаме отношения, които могат да се определят като трудни, и той е възприел безумната идея, че ако ме сритва по задника достатъчно енергично и достатъчно често, всичко ще тръгне по мед и масло. Нарича тия процедури „превантивни съвещания“. Аз им викам загуба на време. Досега не са дали никакъв резултат, а и двамата знаем, че редовните провали не са благодатна почва за бъдещ успех. Но човекът упорства. Сигурно и в брака е нещо подобно.

— Ще го изчакам тук, докато приключи — съобщих аз на Линда.

Реших, че нещата са ясни: генерал Клапър ще ми трие сол на главата, а любопитната и злопаметна Линда ще лепне ухо на вратата да се порадва на косвеното си отмъщение. Както винаги, аз ще се мъча да го укротя и накрая — пак както винаги — ще го уверя, че е направил много конструктивни предложения и повече няма да има ядове с Шон Дръмънд.

Лесна работа. Нали?

Грешка. Чакаха ме убийство, скандал и деяния тъй гнусни и отвратителни, че щяха да преобърнат с главата надолу живота ми и целия град. Всъщност докато се мотаех в приемната, убиецът вече обмисляше първото от поредицата предстоящи убийства. А бъдещите му жертви си живееха живота, без да подозират, че едно чудовище ги е взело на прицел.

Но не ми се вярва Линда да е предвиждала всичко това. Не ми се вярва дори да го е искала.

Впрочем, аз не работя в Пентагона, където се намираше и все още се намира въпросната приемна. Изкарвам си хляба в малка тухлена къщичка зад оградата на военната база във Фолс Чърч, Вирджиния. Базата също е малка, с високи телени мрежи, но без табели и без объркващи номера на стаите. Ако обаче си падате по тия неща, кабинетът на Клапър е с номер 2Е535 — двойката означава втори етаж, Е намеква за външния, най-престижен пръстен, а 535 подсказва, че е от същата страна, която думнаха момчетата на Осама.

През някогашните дни на Студената война дворът по средата на Пентагона се наричаше Кота нула, най-вътрешният кръг беше Алеята на самоубийците и всички се натискаха за външния пръстен Е. Но днес светът е друг и нещата се променят.

— Вече е готов да те приеме — обяви Линда и пак се усмихна.

Погледнах часовника си — седемнайсет нула-нула, или, както казват цивилните, пет следобед. Краят на официалния работен ден. Топла вечер в началото на декември, ако трябва да бъда по-точен.