Посредникът

— Разпита ли го?

— Не, нали обещах? Спазвам поведение.

— А докладва ли на Филис?

— Да. Стори ми се доволна. Между другото вече лети насам.

— С метлата ли?

Биан се усмихна и отвърна:

— Говоря сериозно. От Управлението ме свързаха с нейния самолет. — Погледна часовника си. — Излетяла е преди около пет часа. След още седем пристига.

— Каза ли ти защо?

— Ами… не. Но аз я попитах. Отговори ми уклончиво. Много е потайна, нали? — Биан направи кисела физиономия и добави: — Това беше добрата новина.

Усетих как главата започва да ме цепи.

— Не искам да чувам лошата.

Тя все пак ми я каза:

— Придружава я Уотърбъри.

Рухнах в най-близкото кресло. Една от приятните страни на работата с Филис Карни — може би единствената приятна страна — е, че тя спада към старата школа. Тоест възлага ти задача, обикновено не се меси и ако успееш, приема го като нещо съвсем нормално; провалиш ли се — уволнява те и прави всичко възможно, за да ти съсипе кариерата.

Не е отмъстителна; просто не притежава емоционалния градус за това. Тя е остатък от една отдавна отминала епоха, живо хранилище на навици, инстинкти и методи, които се срещат днес само в учебниците по история. А ние, по-младите, свикнали да получават всичко наготово и да пребивават в блажено неведение за личната отговорност, се чувстваме малко объркани пред началничка с такива старозаветни нрави. Струва ми се, самата Филис също разбира, че е станала въплъщение на сблъсъка между поколенията, и може би дори изпитва някакво садистично удоволствие от това. В Управлението са й лепнали прякора Жената-дракон. Лично аз го намирам за обиден, отвратителен, груб и безкрайно точен.

Нейното идване тук обаче представляваше странно отклонение от обичайния й начин на действие, а фактът, че я съпровождаше хер Уотърбъри, подсказваше някакви други проблеми и задачи. Но какви? Е, например, че някоя по-висока инстанция, да речем Белият дом, най-сетне е проумяла, че дечицата от Управлението си играят с кибрит върху буре барут. Може би не знаеха всичко, но в нашия случай дори и малка част от истината можеше да смени човека в Овалния кабинет.

Значи бяха викнали Филис или директора, а може би и двамата на Пенсилвания Авеню, за да им обяснят на кого дължат подчинение.

Което вероятно обясняваше и наличието на придружител. Марк Уотърбъри или се опитваше да избяга от потъващия кораб, или бе пратен като копой да дебне и докладва за всеки неин ход. Впрочем двете неща не са несъвместими.

А може би тълкувах нещата съвсем погрешно. Залавянето на Али бин Паша беше голяма победа в една война, която отчаяно се нуждаеше от оптимистични вести. Може би я пращаха да се погрижи за отбелязване на техните заслуги. Уотърбъри беше най-подходящият човек за подобна задача, а и на Филис нямаше да й дойдат зле няколко червени точки.

Нима всичко щеше да се окаже толкова просто и безобидно? Може би да. А може би не.