Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Радиото му беше прост, десетканален кристален детектор, като Мартин редуваше каналите всеки ден от месеца. Така че на двайсет и първи той използваше първи канал. След като се представи, той премина на „приемане“ и зачака. След секунди нисък глас отвърна: „Тук Скалиста планина. Черна мечко, чувам те пет.“
Шифрите, с които се представяха Рияд и Мартин, съответстваха на датата и канала, за всеки случай, ако противникът се опиташе да се намърда в честотата.
Мартин превключи на „предаване“ и каза няколко изречения.
В покрайнините на Кувейт Сити, на север, млад иракски оператор реагира на пулсираща светлина на таблото, което следеше в реквизирания апартамент на най-горния етаж на жилищен блок. Една от въртящите се антени бе засякла предаването и се бе заковала на него.
— Господин капитан — викна настойчиво той. Един офицер от свързочния отдел на контраразузнаването на Хасан Рахмани отиде с широка крачка към таблото. Светлината продължаваше да пулсира, операторът въртеше леко копчето, за да установи точната посока.
— Някой току-що започна да предава.
— Къде?
— Навън в пустинята, господин капитан.
Операторът се съсредоточи върху онова, което чуваше в слушалките си, докато пеленгаторите се стабилизираха към източника на вълните.
— Електронно кодирано предаване, господин капитан.
— Трябва да е той. Шефът беше прав. Каква е посоката?
Офицерът посегна към телефона, за да предупреди другите два екипа в закрити фургони, паркирани в Джара и болницата „Ал Адан“ близо до брега.
— Две две градуса по компаса.
Две две градуса означаваше 22 градуса западно от посока юг, а там нямаше нищо друго освен кувейтската пустиня, която се простираше чак до границата, където се съединяваше със саудитската пустиня.
— Честота? — кресна офицерът, когато фургонът в Джара се обади на телефона.
Операторът му я даде, много рядък канал, в диапазона на ултракъсите вълни.
— Лейтенант — нареди през рамо той, — обади се в базата Ахмади. Кажи им да вдигнат хеликоптера, засякохме го.
Далеч в пустинята Мартин каза каквото имаше и премина на „приемане“, за да чуе отговора от Рияд. Не беше онова, което очакваше. Той самият беше говорил само петнайсет секунди.
— Тук Скалиста планина. Черна мечко, върни се в пещерата. Повтарям, върни се в пещерата. Изключително спешно. Свършвам.
Иракският капитан даде честотата на двете други станции за проследяване. В Джара и в градината на болницата операторите настроиха своите приемници на дадената честота, а над главите им чиниите с диаметър сто и двайсет сантиметра започнаха да се въртят. Онази, която беше на брега, покриваше района от северната граница на Кувейт с Ирак чак до границата със Саудитска Арабия. Радиолокационните антени в Джара обхващаха територията от изток на запад, от морето на изток до иракската пустиня на запад.
Съвместно те можеха да триангулират „засечка“ с точност до стотина метра и да дадат посоката и разстоянието на хеликоптера Хайнд с десетте въоръжени войници на борда му.
— Там ли е още? — попита капитанът.
Операторът огледа кръглия екран пред себе си, разграфен по окръжността си с градусите по компаса. Центърът на кръга представяше точката, в която се намираха. Секунди преди това през екрана минаваше светеща линия, тръгваща от центъра на компаса по посока две две. Сега екранът стоеше празен. Щеше да се освети само тогава, когато онзи там започнеше отново да предава.
— Не, господин капитан, престана да предава. Вероятно слуша отговора.
— Пак ще започне — рече капитанът.
Но грешеше. Черната мечка сви вежди при изненадващите нареждания от Рияд, изключи захранването, затвори предавателя и сгъна антената.
Иракчаните останаха на тази честота до сутринта, а хеликоптерът Хайнд се приземи в базата и схванатите, уморени войници слязоха от него.
Когато телефонът иззвъня, Саймън Паксман спеше на походно легло в кабинета си. Обаждаше се дешифровчик от комуникационния център в мазето.
— Слизам — рече Паксман. Съобщението беше много кратко, току-що дешифрирано, от Рияд. Мартин се бе обадил и му бяха предали заповедта.
Паксман се върна в кабинета си и оттам се обади на Чип Барбър в апартамента на ЦРУ на една от улиците, които излизаха на Гроувнър Скуеър.
— На път е — рече той. — Не знаем кога ще пресече границата. Стив иска да отида там. Ще дойдеш ли?
— Да — отвърна Барбър. — Заместник-директорът се връща в Лангли със сутрешния полет. Но аз идвам с теб. Трябва да видя този човек.