Град от кости

Гласът й звучеше сухо и дрезгаво като праха, който беше покрил всичко тук.

— Какво против стълбите имат вампирите?

— Нищо — каза Джейс. — Те просто не им трябват.

— И това е начин да покажат, че мястото е тяхно. — Очите на Рафаел се разшириха. Изглеждаше превъзбуден. Джейс го изгледа косо.

— Между другото, виждал ли си някога вампир, Рафаел? — попита той. Рафаел го погледна почти невиждащо.

— Знам как изглеждат. Те са по-бледи, по-фини от човешките същества, но са много силни. Ходят като котки и нападат с бързината на змия. Те са красиви и зловещи. Като този хотел.

— Намираш го за хубав? — попита смаяна Клеъри.

— Трябваше да го видиш какъв беше преди години. Сега е като старица, която някога е била красива, но с времето е загубила красотата си. Представи си как е изглеждала някога тази стълба, с газените лампи по перилата й като светулки в тъмнината и балконите, пълни с хора. А не като сега, такава… — Той спря, търсейки подходящата дума.

— Отрязана? — предположи сухо Джейс.

Рафаел като че ли се сепна, сякаш Джейс го бе изтръгнал от унеса му. Той се засмя и извърна поглед. Клеъри се обърна към Джейс.

— Всъщност къде ли са вампирите?

— Може би горе. Те обичат да са нависоко, когато спят, като прилепите. Скоро ще се съмне.

Подобно на кукли със свързани с конец глави, Клеъри и Рафаел погледнаха едновременно нагоре. Над тях нямаше нищо, освен тавана с изрисувани фрески, пропукан и почернял на места, сякаш обгорен от пожар. Засводеният вход отляво водеше към тъмнина, напуканите колони от другата страна бяха гравирани с флорални мотиви. Когато Рафаел отново сведе поглед, за миг се мерна един белег в основата на шията му, доста бял на фона на мургавата кожа. Тя се зачуди откъде ли го има.

— Мисля, че ще е по-добре да се върнем по стълбите за прислугата — прошепна тя. — Тук се чувствам твърде на показ.

Джейс кимна.

— Мислиш, че веднъж като стигнем дотам, трябва само да повикаш Саймън и той да те чуе?

Тя се запита дали страхът е изписан на лицето й.

— Аз…

Думите й бяха прекъснати от смразяващ кръвта писък. Клеъри рязко се обърна.

Рафаел. Той беше изчезнал, нямаше дори следи в праха, по който трябваше да е стъпвал или да е бил влачен. Тя инстинктивно посегна към Джейс, но той вече тичаше към пустия свод на отсрещната стена и се скри в тъмнината. Тя го изгуби от поглед, но следваше магическата светлина, която той носеше, подобно на пътешественик, вървящ през тресавище.

Отвъд свода имаше нещо, което някога е било разкошна бална зала. Разбитият под е бил от гладък бял мрамор, така ужасно натрошен сега, че напомняше море с плаващи по него айсберги. По стените имаше вити балкони с ръждясали парапети, а между тях висяха огледала в златни рамки, върху всяка от които блестеше глава на Купидон. Паяжини се полюшваха във влажния въздух като вехти булчински воали.