Град от кости

Виждаха се ясните очертания на някогашни прозорци, сега зазидани. Нямаше врата, нито знак за пожарен изход.

— Ако това е било хотел — каза бавно Джейс, — то доставките им трябва да са минавали оттук. Искам да кажа, че не биха внасяли стоките през главния вход, а няма друго място, откъдето биха могли да минават камионите. Значи сигурно има вход в…

Клеъри се сети за малките магазини и кръчми до дома си в Бруклин. Тя бе виждала как им доставят стоката рано сутрин, докато отиваше на училище, как собствениците корейци отваряха някаква метална врата, вкопана в тротоара пред входната им врата, и внасяха през нея кашони със салфетки и котешка храна в складовите си помещения.

— Мисля, че вратата е в земята. Сигурно е зарита под тези боклуци.

Джейс, който бе минал зад нея, кимна.

— Точно това си помислих и аз. — Той въздъхна. — Май трябва да разчистим този боклук. Можем да започнем с контейнера. — Той кимна към него без всякакъв ентусиазъм.

— Предпочиташ да се изправиш пред орда ненаситни демони, нали? — каза Клеъри.

— Те поне не бъкат от червеи. Е — добави замислено — поне повечето от тях. Имаше един демон, когото преследвах чак в канала под Гранд Сентрал…

— Спри — вдигна отбранително ръка тя. — Точно сега не съм в настроение за такива подвизи.

— За първи път ми се случва да чуя това от момиче — каза замислено Джейс.

— Ако останеш с мен, ще го чуваш постоянно.

Джейс трепна с ъгълчето на устата си.

— Сега не е време за шегички. Имаме да разчистваме боклук. — Той отиде до контейнера и го хвана от единия край. — Хвани го от другия. Ще го обърнем.

— Обръщането ще вдигне много шум — възрази Клеъри, като застана от другия край на контейнера. Това бе най-обикновена градска кофа за боклук, боядисана в зелено, изцапана с нещо странно. Миришеше като повечето контейнери за боклук на боклуци и още нещо, нещо тежко и сладникаво, което засядаше в гърлото и от което й се гадеше. — По-добре да го избутаме.

— Виж сега… — започна Джейс, когато внезапно се чу глас от сенките зад тях, който наруши тягостната тишина.

— Наистина ли възнамерявате да направите това? — попита гласът.

Клеъри се вцепени, втренчена в сенките в началото на алеята. За миг се зачуди дали не й се е причуло, но Джейс също бе замръзнал и по лицето му бе изписана изненада. А него много рядко можеше нещо да го изненада, още по-малко пък да го разтревожи. Той отстъпи крачка от контейнера, ръката му се плъзна към колана и каза с равен глас:

— Има ли някой?

— Dios mio. — Гласът беше мъжки, шеговит, с испански акцент. — Вие не сте тукашни, нали?

Той пристъпи напред, като излезе от сянката. Силуетът му постепенно се открои: момче, немного по-голямо от Джейс, но може би поне петнайсет сантиметра по-ниско, дребно, с големи тъмни очи и медена кожа, като от картина на Диего Ривера. Беше облечено с черен панталон и бяла риза с разкопчана яка, на врата му висеше златен синджир, който леко проблясваше на светлината.