Град от кости
- Автор: Клэр Кассандра
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9789549321265
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град от кости». Краткое содержание книги:
— Логично е, нали?
Джейс се наведе и взе една кама, като започна да изучава острието й.
— Ще ти кажа — рече той. — От много години убивам демони. Сигурно съм изпратил поне петстотин в тяхното адско измерение, откъдето са дошли. И през цялото това време — през цялото това време — ангел не съм видял. Дори не съм чувал някой да е видял.
— Но нали именно ангел е сътворил ловците на сенки — каза Клеъри. — Така каза Ходж.
— Това е просто една хубава приказка.
— Мислех, че вие сте избрани от Бога бойци — каза Клеъри.
Джейс я погледна с присвити като на котка очи.
— Баща ми вярваше в Бог — каза той. — Но аз не вярвам.
— Никак ли? — Тя не можеше да разбере кое точно я ядоса у него — никога не се бе замисляла дали тя самата вярва в Бог или в ангели, или в нещо друго и ако я попитаха, щеше да каже, че не вярва. Обаче у Джейс имаше нещо, което я караше да го притисне, да счупи черупката на цинизма му и да го накара да си признае, че вярва в нещо, че чувства нещо, че поне се тревожи за нещо.
— Нека ти го обясня така — каза той, докато пъхаше чифт ножове в колана си. Слабата светлина от уличните лампи и автомобили, която се процеждаше през витражите на прозорците, хвърляше цветни квадрати върху лицето му. — Баща ми вярваше в справедливия Бог. Deus volt, това беше девизът му — „Защото Бог е пожелал“. Това е бил девизът и на кръстоносците, които са влизали в битка и са били изклани, също като баща ми. И когато го видях да лежи мъртъв в локва от собствената му кръв, разбрах, че не мога да спра да вярвам в Бог, но престанах да вярвам в това, че е грижовен. Може и да има Бог, Клеъри, а може и да няма, но аз не мисля, че това е важно. Иначе казано, ние сме оставени сами на себе си.
Те бяха единствените пътници в метрото, което се връщаше към горната част на града. Клеъри седеше мълчаливо, клатеше крака и мислеше за Саймън. От време на време Джейс я поглеждаше, сякаш искаше да й каже нещо, но после отново потъваше в необичайното за него мълчание.
Когато излязоха от станцията на метрото, улиците бяха пусти, въздухът — тежък, сякаш оловен, зад ролетните врати на кръчмите, обществените перални и обменните бюра цареше тишина. Най-после, след един час търсене, те намериха хотела на една улица под номер 116. Два пъти бяха минали покрай него, като си мислеха, че е някаква изоставена жилищна сграда, но Клеъри внезапно видя надписа. Той висеше на един гвоздей и се люлееше скрит зад едно отсечено дърво. ХОТЕЛ ДЮМОН би трябвало да гласи надписът, но някой бе задраскал буквата Н и заменил с Р.
— Хотел „Дюмор“ — прочете Джейс, когато тя посочи към него. — Симпатично.
Клеъри беше учила само две години френски, но това й беше достатъчно, за да разбере закачката.
— Du mort — каза тя. — Означава „на смъртта“.
Джейс кимна. Той целият се бе напрегнал, като котка, видяла миши мустак зад дивана.
— Но това не може да е хотелът — каза Клеъри. — Всички прозорци са заковани, а вратите са зазидани… о — спря тя, като улови погледа му. — Ясно. Вампири. Но как влизат вътре?
— Те летят — каза Джейс и показа горните етажи на сградата. Виждаше се, че някога е бил елегантен и луксозен хотел. Каменната фасада беше изящно украсена с гравирани орнаменти и флорални мотиви, потъмнели и разрушени от годините, когато са били изложени на мръсния въздух и киселинните дъждове.
— Ние обаче не летим — почувства се длъжна да отбележи Клеъри.
— Така е — съгласи се Джейс. — Ние не летим. Ние влизаме с взлом. — Той прекоси улицата и се насочи към хотела.
— Това, с летенето, ми звучи по-забавно — каза Клеъри, като побърза да го настигне.
— Точно в този момент всичко звучи по-забавно. — Тя се запита дали той наистина го мисли. Виждаше, че е някак превъзбуден, настървен за лов и никак не изглеждаше толкова нещастен, колкото твърдеше, че е. Той е убил повече демони от всеки друг на неговата възраст. Толкова демони не се убиват, ако не си пристрастен към битката.
Изви се горещ вятър, който подгони листата от дърветата пред хотела, като задръсти шахтите с боклук и помете тротоара, забърсвайки напуканите му плочки. Странно пусто е тук, помисли си Клеъри — обикновено в Манхатън винаги има някой по улицата, дори и в четири сутринта. Някои от уличните лампи, наредени покрай тротоара, бяха изгаснали, ала най-близката до хотела хвърляше слаба жълта светлина по напуканата пътека, която водеше до нещо, което някога е било вход.