Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— И според вас тези хора не се преструват на болни?
— Не, сигурен съм. — Чувствах се леко обиден за себе си, а още повече негодувах заради обитателите на бордея. — Те нищо не печелят, ако се преструват на болни. А и са горди хора. Не искат помощ току-така.
— Разбира се — измърмори той, побутна очилата си и разтърка дълбоките белези, които те бяха оставили на носа му. — А вие самият ходили ли сте в „Сейнт Джордж“? Видяхте ли се с някой там и разпитахте ли го за това?
— Да, ходих там два пъти. Казаха ми, че били затрупани с пациенти и правели, каквото могат. Казаха, че ако успея да намеря практикуващи лекари с лиценз, които да им изпращат обитатели от бордеите, болните ще могат да прередят опашката, така да се каже. Не се оплаквам от „Сейнт Джордж“. Те си имат свои проблеми. Персоналът не достига, а се пукат по шевовете от пациенти. В моята малка клиника аз преглеждам по около петдесет пациенти дневно. Те имат по шестстотин пациенти дневно. А понякога дори и по хиляда. Сигурен съм, че знаете как е. Мисля, че те правят, каквото могат, и се напрягат до крайност дори само със спешните случаи. Истинският проблем е, че моите хора не могат да си позволят да отидат на истински лекар и да получат документа, който би им позволил да прередят опашката в болницата. Те са твърде бедни. И затова идват при мен.
Доктор Хамид вдигна вежди и отново ми отправи непринудената си усмивка.
— Казвате „моите хора“. Чак дотолкова ли сте станали индиец, господин Лин?
Засмях се и му отговорих за пръв път на хинди с един стих от песен от популярен филм, прожектиран по онова време в много кина:
— В този живот правим, каквото можем, за да се усъвършенстваме.
Хамид също се разсмя и плесна с ръце от приятна изненада.
— Е, господин Лин, мисля, че ще мога да ви помогна. Тук съм дежурен два пъти седмично, но през останалото време мога да бъда намерен в моя кабинет, на Четвърта Паста Лейн.
— Знам Четвърта Паста Лейн, много е близо до нас.
— Точно така. След като говорих с Кадербай, аз се съгласих, че при нужда трябва да започнете да препращате пациентите си при мен, а аз ще им уреждам лечение в болница „Сейнт Джордж“, когато реша, че е наложително. Можем да започнем от утре, ако желаете.
— Съгласен съм — потвърдих бързо. Тоест, това е прекрасно, благодаря, много ви благодаря. Не зная как точно ще ви плащаме, но…
— Няма нужда да ми благодарите, няма нужда да се притеснявате и за заплащането — отвърна той и погледна Абдула. — За вашите хора моите услуги ще са безплатни. Желаете ли да изпием един чай? След малко излизам в почивка. Отсреща на улицата, срещу болницата, има ресторант. Можете да ме изчакате там. Мисля, че имаме да обсъждаме много неща.
Двамата с Абдула го оставихме и изчакахме в ресторанта двайсет минути. Наблюдавахме през големия прозорец как бедните пациенти куцукаха към входа на болницата, а богатите ги докарваха с таксита и частни коли. Доктор Хамид дойде и ми описа процедурите, които трябваше да следвам, за да препращам обитателите на коптора в кабинета му на Четвърта Паста Лейн.
Добрите лекари притежават поне три неща, които ги свързват: умеят да наблюдават, умеят да слушат и са много уморени. Хамид беше добър лекар и когато след едночасови разговори погледнах прорязаното му от бръчки лице, очите му, възпалени и зачервени от липса на сън, се засрамих от честната му умора. Той можеше да натрупа богатство, знаех, и да се заобиколи с лукс, ако заминеше да практикува частно в Германия, Канада или Америка, но бе избрал да остане тук, при своя народ, и да работи за частичка от онова възнаграждение. Беше един от хилядите професионални здравни работници в града, чиято кариера бе забележителна не само с това, какво постигаха, но и с това, от което се лишаваха всеки ден. А онова, което постигаха, бе оцеляването на града — ни повече, ни по-малко.
Когато Абдула отново ни вкара в заплетеното движение и моторът му се запромъква напосоки между колоните от автобуси, коли, камиони, велосипеди, волски двуколки и пешеходци, той ми подвикна през рамо, че доктор Хамид някога сам е живял в бордей. Каза ми, че Кадербай подбирал особено надарени деца от няколко бордея из града и плащал обучението им в частни колежи. Децата след това записвали дори висше образование, били материално осигурени и насърчавани. Завършвали и ставали лекари, хирурзи, медицински сестри, учители, адвокати и инженери. Хамид бил едно от тези надарени деца, избран преди повече от двайсет години. За да задоволи нуждите на своята малка клиника, Кадербай събираше своите дългове.