Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Шумът наоколо ме замайваше, а допреди приятният аромат на плодовете и хашиша започваше да става застоял и задушен.
— Как така е имало ослепяване?
— Ами, бунтовници и бандити се криели в планините край селото — заобяснява той бавно и обмислено. — Селяните трябвало да им дават храна и друга помощ. Нямали избор. Но когато полицията и войниците дошли в селото, ослепили двайсет души за урок и за предупреждение на останалите хора в другите села. Случва се понякога. Певците не били от това село. Гостували там, за да пеят на фестивал. Просто лош късмет. Ослепили ги наред с другите. Всички тези мъже и жени, двайсет души, вързали ги на земята и им извадили очите с остри бамбукови пръчки. Сега те пеят тук, навсякъде, и са много прочути. И богати също…
Той продължаваше да говори. Аз го слушах, но не можех да откликна с нищо. Кадербай седеше до мен и разговаряше с млад афганец с тюрбан. Младежът се наведе да му целуне ръка и сред гънките на дрехата му се подаде дулото на пистолет. Омар се върна и започна отново да приготвя шилом. Усмихна ми се с покритите си с петна венци и кимна.
— Да, да — изфъфли той, взрян в очите ми. — Да, да, да.
Певците отново се върнаха на сцената, димът се виеше край перките на бавно въртящите се вентилатори и тази зелена копринена стая, изпълнена с музика и заговори, за мен се превърна в начало. Вече знаех, че начала и повратни точки съществуват във всеки живот, и те са много; въпрос на късмет, на воля и на съдба. Денят, в който получих името си, денят на пръчките и наводнението в селото на Прабакер, когато жените ми дадоха името Шантарам, беше начало. Вече го знам. Знам и че всичко останало, което съм бил и което съм извършил в Индия до онази нощ и концерта на слепите певци, може би дори и целият ми дотогавашен живот, са били подготовка за това начало с Абдел Кадер Хан. Абдула стана мой брат, Кадербай — мой баща. По времето, когато осъзнах това напълно и проумях причините, новият ми живот на брат и син ме бе отвел на война и ме бе замесил в убийство, и всичко се бе променило завинаги.
Когато певците замлъкнаха, Кадербай се наведе към мен. Устните му мърдаха и разбирах, че ми говори, ала не можех да го чуя:
— Извинете, не ви чух.
— Казах, че в музиката истината се открива по-често, отколкото във философските книги — повтори той.
— Какво е истината? — попитах го. Всъщност не исках да знам. Опитвах се да поддържам разговора. И да изглеждам умен.
— Истината е, че не съществуват добри или лоши хора — рече той. — Доброта или злина притежават само делата им. Има добри дела или лоши дела. Хората са просто хора — онова, което ги свързва с доброто и злото, е онова, което вършат или отказват да вършат. Истината е, че един миг на истинска обич в сърцето на всеки — на най-благородния човек на земята, или на най-покварения — съдържа цялото предназначение, и процес, и смисъл на живота сред лотосовите гънки на неговата страст. Истината е, че всички ние, всеки един от нас, всеки атом, всяка галактика и всяка материална частица във вселената, се приближаваме към Господ.
Тези негови думи сега са мои завинаги. Чувам ги. Слепите певци са завинаги. Виждам ги. Нощта и мъжете, които бяха началото, баща и брат, са завинаги; Помня ги. Лесно е. Нужно е само да затворя очи.
Десета глава
Абдула прие ролята си на брат много сериозно. Седмица след Нощта на слепите певци той пристигна в колибата ми в бордея Куфи Парейд с чанта, пълна с лекарства, разтвори и бинтове. Донесе и метална кутия с няколко хирургически инструмента. Прегледахме заедно съдържанието на чантата. Той ме разпита за лекарствата — искаше да знае доколко помагат и от какви количества бих имал нужда в бъдеще. Когато най-сетне се почувства доволен, той изчисти от праха дървеното столче и седна. Мълчеше, докато ме гледаше как подреждам донесените от него лекарства по бамбуковата етажерка. Край нас пренаселеният бордей бъбреше, караше се, пееше и се смееше.
— Е, Лин, къде са? — попита най-сетне той.
— За кого питаш къде са?
— Пациентите. Къде са? Искам да видя как моят брат ги лекува. Не може да има лечение без болни, нали?
— Ами, точно в момента нямам пациенти.
— О… — въздъхна той, намръщи се и забарабани с пръсти по коленете си. — Тогава смяташ ли, че ще е добре да ти доведа?
Той се надигна от стола и пред очите ми изникна видение — как влачи болни и ранени насила към колибата ми.
— Не, не, спокойно. Не преглеждам хора всеки ден, но ако дойдат, ако съм тук, те обикновено започват да идват към два часа. Толкова рано сутринта не идват. Почти всички работят поне до обяд. И аз самият обикновено работя. И аз трябва да печеля, нали знаеш.