Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
— Какво е пъхнал Едуард Кели в книгата и какво се е случило с него? — прошепнах аз, преди да погледна надолу и леко да положа длан върху първото фолио на ръкописа.
Пред очите ми се появи една от липсващите страници на Книгата на живота — илюстрацията на дървото със ствола от гърчещите се човешки форми. Беше сива и призрачна, достатъчно прозрачна, за да виждам през нея ръката си и текста върху първото фолио на ръкописа.
Върху първата неясна страница се появи втора — два дракона, изливащи кръвта си в съд под тях.
След това върху двете нематериални страници се наложи трета — илюстрацията на алхимическата сватба.
За момент пластовете от текст и картина останаха натрупани една върху друга в магически палимпсест върху покрития с петна пергамент на Войнич. След това алхимическата сватба се стопи, последвана от илюстрацията с двата дракона. Страницата с дървото обаче остана.
Изпълнена с надеждата, че изображението е станало истинско, вдигнах ръка от страницата и я отдръпнах. Събрах възела в сърцето на заклинанието и го натиснах в гумата си за моливи, с което я направих за момент невидима, и разкрих ръкопис MS 408. Сърцето ми се сви. Нямаше никакъв липсващ лист от Книгата на живота.
— Не беше ли онова, което очакваше да видиш? — Люси ме погледна съчувствено.
— Не. Преди тук е имало нещо, няколко страници от друг ръкопис, но те отдавна са изчезнали. — Прищипах основата на носа си.
— Може би в записите за продажбите се споменава за тях. Имаме кутии с книжа за движението на ръкописа. Искаш ли да ги видиш? — предложи тя.
Датите на продажба на книгата и имената на купувачите и продавачите й можеха да се съберат в генеалогия, която описва историята на ръкописа и достига до настоящето, и тази генеалогия можеше да ни подскаже и кой може да е притежавал илюстрациите на дървото и драконите, които Кели бе взел от Книгата на живота.
— Определено! — съгласих се с радост.
Люси прибра Войнич и върна кутията в хранилището. Малко по-късно се върна с количка, натоварена с папки, кутии, различни бележници и тубус.
— Това е всичко за Войнич, в цялата му объркваща слава. Преравяно е хиляди пъти от изследователи, но никой не беше търсил три липсващи листа от ръкопис. — Тя погледна към уединената стая. — Ела. Ще ти помогна да преровиш всичко това.
Отне ни половин час само да организираме материалите на дългата маса. Част бяха абсолютно безполезни — тубусът и албумът бяха пълни с вестникарски изрезки, стари фотоси, лекции и статии за ръкописа след покупката му от колекционера Уилфрид Войнич през 1912 година. Въпреки това оставаха папки, пълни с кореспонденция, написани на ръка бележки и куп бележници запазени от жената на Уилфрид — Етел.
— Това е копие от химичния анализ на ръкописа, разпечатка на каталожната информация и списък на всички, получили достъп до него през последните три години. — Люси ми връчи наръч документи. — Можеш да ги задържиш. Не казвай обаче на никого, че съм ти дала списъка на посетителите на библиотеката.
Матю трябваше да прегледа химията заедно с мен — ставаше въпрос за използваните в ръкописа мастила, а тази тема беше интересна и за двама ни. Списъкът на виделите ръкописа се оказа изненадващо кратък. Вече почти никой не се допускаше до него. Онези, които бяха получили достъп, бяха предимно учени — специалист по история на науката от университета на Южна Калифорния и друг от Кал Стейт Фулертън, математик криптограф от „Принстън“ и друг от Австралия. Бях пила кафе с един от посетителите, преди да замина за Оксфорд — писател, който се интересуваше от алхимия. Едно име обаче направо изскочи от страницата.
Питър Нокс беше разглеждал ръкописа на Войнич през май, преди смъртта на Емили.
— Копеле. — Пръстите ми изтръпнаха и възлите на китките започнаха да парят предупредително.
— Нещо не е наред ли? — попита Люси.
— В списъка има име, което не очаквах да видя.
— А! Научен съперник — велемъдро кимна тя.
— Може и така да се каже. — Само че проблемът ми с Нокс беше повече от спор между съперничещи си интерпретации на историята. Беше война. И ако исках да я спечеля, трябваше да го изпреваря, за да атакувам.
Проблемът бе, че имах малко опит в издирването на ръкописи и установяването на произхода им. Документите, които познавах най-добре, бяха принадлежали на химика Робърт Бойл. Всички седемдесет и четири тома били предоставени на Кралското дружество през 1769 година и подобно на всичко друго в архивите на дружеството, били грижливо описани, каталогизирани и индексирани.
— Ако искам да проследя собствениците на ръкописа на Войнич, откъде трябва да започна? — запитах се на глас, като се взирах в материалите.