Сенките

- Ще отида в кухнята, за да ви приготвя Първото хранене.

Вучи се отдалечи и Парадайз едва не я повика да се върне.

Ала, за бога, прислужницата не беше спасителен пояс.

Твърдо решена да се приготви, макар да не знаеше какво й предстои да прави, тя се настани зад бюрото и побутна мишката, което извика екран, защитен с парола, която и през ум не й мина да се опита да налучка. Безжичният интернет в подземието беше едно. Компютърът тук? Щеше да е защитен, и още как.

Едно по едно тя отвори чекмеджетата, откривайки единствено канцеларски пособия, канцеларски пособия... и да, още канцеларски пособия...

Първо чу гласовете. Дълбоки. Ниски. Невероятно мъжествени. А после входната врата се отвори и се разнесе тропот на цял куп тежки крака в ботуши, които прекрачваха прага...

Първата мисъл на Парадайз бе да се скрие под бюрото.

Членовете на Братството на черния кинжал пристъпиха вътре, до един облечени в черни кожени дрехи и до един въоръжени със свирепи на вид оръжия. Бяха по-едри, отколкото си ги спомняше от запознанството им предишната вечер. А те и в спомените й си бяха достатъчно едри.

- ...да им изпразня един пълнител в главата - тъкмо казваше единият.

Думите му бяха последвани от смях, а после друг добави:

- Или в задника. Не съм придирчив.

А после се заковаха на място, приковали поглед в нея. Слава богу, че беше седнала. И че писалището представляваше нещо като бариера между нея и всичките тези воини.

- Здрасти - каза онзи с бостънския акцент. - Първата ти нощ, а?

Парадайз тъкмо кимваше, когато баща и влезе забързано.

- Тук съм, тук съм. - Той си проправи път между тях. Парадайз, как си?

Когато баща й дойде при нея, тя се изправи и го прегърна здраво. Можеше да се справи, каза си. Със сигурност можеше да се справи.

Наистина.

Честно.

Господи, в къщата имаше толкова много мъже.