Сенките

Настанил се до Мани в линейката, Рейдж нагъваше царевичен чипс и спореше с доктора.

- Не, изобщо не си падам по сметановия сос. Никакъв допълнителен аромат за мен.

- Не знаеш какво губиш. - Мани сигнализира, че се кани да отбие от магистралата. - Не мога да повярвам, че точно ти си толкова ограничен, когато става дума за една от най-важните храни.

- Именно това се опитвам да ти кажа. Защо да подобряваме един дар от Бога?

Рейдж наклони пакета с чипс и му се прииска да изругае. Големите парчета бяха на свършване, много скоро щяха да останат само натрошени късчета и оранжев прах. Не че нямаше да изяде абсолютно всичко, а накрая да изтърси пликчето в зейналата си паст. Ала това беше не толкова забавната част от изживяването, в която трябваше да поразмърда пръсти.

Без да престава да дъвче, той отново прикова поглед в задницата на колата на Фриц, която изглеждаше така, сякаш принадлежеше на някой диктатор от Третия свят. Мерцедесът беше толкова голям, толкова черен и с толкова потъмнени стъкла, че привличаше вниманието откъдето и да минеше. На Рейдж му беше забавно да си представя какво ли биха си казали хората, ако знаеха, че в него има вампири.

И че зад волана седи иконом на няколко века, който караше така, че можеше да засрами и някой състезател.

- Защо не завием надясно ей там? - попита Рейдж, когато наближиха едно кръстовище.

- Онази улица е еднопосочна.

- Както казах - защо не завием?

Мани го погледна.

- Не и ако не искаме да ни арестуват.

- Нали сме в линейка.

- Ние да, но не и те.

А, да. Жалко.

- Честно ти казвам, ще ми се да можехме просто да надуем сирената.

Ала в мига, в който го каза, ребрата му сякаш притиснаха дробовете и се наложи да свали прозореца с един-два пръста, за да поеме малко въздух.

- Не ми казвай, че току-що омаза вратата със сирене.

Рейдж избърса яркооранжевото петно с опакото на ръката си.

- Нищо такова.

Бяха се лепнали за задницата на Фриц като пощенска марка: свърнаха наляво и подкараха покрай реката, право напред, на път към сърцето на финансовия квартал. Никакви мръсни задни улички. Никакви контейнери за боклуци. Нито дори киша през влажните месеци. И никакви гадни миризми от гниещите отпадъци на евтини ресторанти. Това беше лъскавата част на града, където хората носеха костюми и хвърчаха напред-назад към местата, където вършеха своята Спешна, Важна Работа.

Небостъргачът, където се намираше ресторантът, който си бяха набелязали, бе завършен едва преди няколко години - най-високата сграда в Колдуел, както гордо бяха обявили предприемачите. Пълен до пръсване с офиси на големи компании, на Рейдж той приличаше на шкаф за документи, само че претъпкан е хора, всеки от тях - заключен в малкото си чекмедже.