Довършителката

Мина ми през ума да отида и да го заговоря, но се разколебах. Какво можех да му кажа, което вече да не е казано? Удивително колко бързо Сесиите ни, прекарани заедно, се заличаваха от престоя му под крилото на Моригон. Чувствата ми спрямо нея бяха ужасно противоречиви. Вярно, беше ми спасила живота, но в същото време бе отнела брат ми. В крайна сметка не знаех дали е мой съюзник, или не.

Отидох до един от големите отвори, през които щяха да се пълнят каналите, и надзърнах в него.

– Кога ще пуснат водата? – попитах случаен Уъг, който минаваше наблизо, натоварен с инструменти.

– Трябваше да е идната седмица, но не виждам как ще стане – отвърна той. – Изоставаме от графика.

Това ми напомни за коментарите на Джон.

– Защо? Струва ми се, че всички работят на предела на силите си.

– Кажи го на тях – махна Уъгът към платформата с факлите. – Между другото, онзи там не е ли брат ти?

– Да.

– В такъв случай мога само да ти съчувствам.

И той понечи да си тръгне, но аз го сграбчих за лакътя.

– Какво означава това?

– Нищо, освен че ни изцежда все повече с всеки изминал ден. Няма значение дали си болен, уморен или семейството се нуждае от теб. Хич не го е грижа – важното е строежът да върви, нали?

– Мислех, че се занимава само с проектиране...

Уъгът поклати глава.

– Плете си кошницата той, нищо че е Младок. Но е зъл по душа. Знам, че сте семейство и тъй нататък, но няма защо да си кривя душата.

Той нарами инструментите си и продължи навъсено, оставяйки ме с моите мисли, нито една от които не беше приятна. Джон междувременно взе да ръкомаха от платформата и да вика по група работници, които носеха тежка греда. Накрая слезе долу при тях и продължи да ги хока и наставлява. Те го гледаха безизразно, респектирани от присъствието на едрите, въоръжени с морти Уъгове зад гърба му, а гредата се поклащаше застрашително върху морните им рамене.