Довършителката

– Ти ме залъгваше с думата време – продължих. – Но дали наистина имаш представа за нещата, които знам? Които съм видяла в течение на времето?

Знаех, че минавам границата, но исках да я уязвя, да я накарам да изпита болката, която изпитвах аз.

– Ами ако ти разкрия, че срещнах една Женска, която удивително прилича на теб, да лежи смъртноранена на бойното поле? Ще познаеш ли какво ми каза тя? Какво ми даде?

– Лъжеш! – изсъска Моригон.

– Да, твоята прародителка умря пред очите ми. Но преди това ми проговори. Позна ме!

– Това не може да е истина – промълви тя, изгубила и последните останки от невъзмутимата си външност.

– Впрочем, гонили ли са те някога летящи Джабити или пък Колоси, Моригон? Много е вълнуващо. Стига да оцелееш, разбира се. Е, аз оцелях. Това не ме ли прави поне толкова специална, колкото Джон? Не ме ли поставя в твоите очи наравно с дядо ми?

– Страдаш от халюцинации.

– Тя носеше пръстен. Същия като неговия.

– И какво ти каза? – отсече втрещено Моригон.

– Как е било името й? – парирах я аз.

– Какво ти каза? – кресна тя.

– Че трябва да оцелея – отвърнах след кратко колебание. – Аз, Вега Джейн. Трябва да оцелея.

– Джон не заслужава подобно държание от страна на сестра си, Вега. Наистина не заслужава. Считай, че днес си извадила голям късмет.

И като ми обърна гръб, излезе от стаята.

Джон се изправи да я последва, но на вратата се спря и промълви:

– Ще ми липсват. Страшно ще ми липсват.

Постоях още малко, вперила очи в пода. Накрая също си тръгнах, следвана от Хари Две. Каретата отдавна беше потеглила, отвеждайки брат ми към новия му живот. Но аз се радвах, задето бе дошъл тук. Не съжалявах, че съм му казала истината. Имаше неща, по-важни от Стената.

Когато се прибрах, исках само да се просна върху леглото. Но щом прекрачих прага, едва не изпищях. Моригон стоеше права край огнището, толкова по-невзрачно от пищните камини в нейния дом. Озърнах се за Джон, но не го видях.

Бяхме само двете.

– Къде е Богъл с каретата? – попитах, но тя игнорира въпроса ми.

– Онези неща, които каза в Приюта...

– Какво за тях?

Тя пристъпи към мен и Хари Две започна тихо да ръмжи. Погалих го, за да го успокоя, без да снемам очи от нея.

– Не бива да ги знаеш.

– Но аз вече ги знам.

– Едното не пречи на другото.

Моментално се досетих какво има предвид. След като не биваше да притежавам подобни спомени, решението бе само едно. Същото, което бе приложила към Делф и мен преди толкова Сесии. Дланта и се издигна нагоре. Моята се плъзна към джоба ми. Тя замахна. Аз също. В ръката ми, облечена в сребристата ръкавица, бе стисната Мълнията, в пълния си размер. Червената светлина рикошира от нея и се удари в прозореца, раздробявайки стъклото на хиляди късчета.

Останахме да се гледаме една друга, затаили дъх. Лицето на Моригон бе добило кошмарно изражение. Тя вече не беше красива. Никога не бях виждала по-грозна Женска от нея в този момент.